— Радиационна треска! — извика учуден лейтенантът. — Простете, сър, но…
— Тръгвате след петнадесет минути — отвърна хладно полковникът.
Арвардан пръв забеляза дребния мъж и спря, когато другият им махна с ръка.
— Здравейте, госпожице. Здрасти, едро приятелче. Кажи на твоята госпожичка, че няма закъде да бърза.
Пола вдигна рязко глава и дъхът й секна. Неволно се наклони, търсейки защита в близост до мъжа и той също така неволно я обгърна с ръка. Този път дори не си помисли, че отново докосва едно земно момиче.
— Какво искате? — попита рязко Бел.
Дребосъкът с проницателните очи бе изскочил иззад един щанд отрупан с пакети. Гласът му беше едновременно подкупващ и дързък.
— Странни работи стават отвън, — продължи той — но вие не бива да се тревожите, госпожице. Ако искате, лично ще отведа вашия човек обратно в института.
— Какъв институт? — запита изплашено Пола.
— О, я стига — отвърна дребният. — Аз съм Натер, момчето на сергията с плодове срещу вашия институт. Виждал съм ви безброй пъти там.
— Слушайте, — намеси се Арвардан — за какво всъщност става дума?
Натер го погледна с развеселено изражение.
— Ами, онези отвън мислят, че вашият човек е пипнал радиационна треска…
— Радиационна треска? — Двамата с Пола се спогледаха изненадано.
— Точно така — кимна Натер. — Двама таксиметрови шофьори го почерпили нещо за хапване и мълвата е тръгнала от тях. Подобни слухове се разпространяват доста бързо, нали знаете?
— И сега охраната на вратата търси някой с треска, така ли? — попита Пола.
— Точно така.
— А вас защо не ви е страх от радиационната треска? — рече Арвардан. — Доколкото разбирам, управата на магазина нареди да бъде евакуиран поради опасения от заразяване.
— Разбира се. Подредили са се отвън и се боят да влязат. Очакват всеки момент да пристигне дезактивиращият отряд на Чуждоземците.
— Все пак, не разбрах, вие не се ли боите от треската?
— Че защо? Този човек няма никаква треска. Я го вижте. Къде са рагадите по устните? Въобще не е зачервен. Очите му изглеждат съвсем нормални. Хайде, госпожице, да го отведем от тук.
Но Пола се отдръпна изплашено.
— Не, не. Не можем. Той е… той е… — тя не намери сили да продължи.
Натер направи крачка към нея и рече:
— Аз мога да го изведа. Никой няма да ни разпитва. Няма да му поискат и регистрационна карта…
Пола с мъка сподави изненадания си вик, а Арвардан запита с очевидно отвращение:
— И кое ви прави толкова важен?
Натер се изсмя пресипнало.
— Аз съм пратеник на Обществото на Древните. Никой не може да ме разпитва.
— А вие какво ще спечелите от всичко това?
— Пари! Вие сте в затруднение, а аз мога да ви помогна. Ще сключим честна сделка. Не си ли заслужава, ще се разделите със сто кредита, а аз ще забогатея с толкова. Петдесет сега, петдесет накрая.
Но Пола само прошепна ужасено:
— Вие ще го отведете при Древните.
— Защо? На тях не им е нужен, а аз ще спечеля от него сто кредита. Ако оставите на Чуждоземците, може и да го убият, преди да проверят дали е болен наистина. Познавате добре тази чуждоземна пасмина — за тях животът на един землянин не струва пукната пара.
— Вземете младата госпожица с вас — рече Арвардан.
Но Натер го стрела с присвити очи.
— О, не. Няма да стане, приятелче. Твърде голям риск. С един ще успея да се измъкна, но ако ме придружават двама… Ако реша да взема някой с мен, предпочитам да е най-ценният между вас. Логично, нали?
— А какво ще кажете, — ядоса се Арвардан — ако ви вдигна във въздуха и ви откъсна краката като на муха? Какво ще стане тогава?
Натър видимо потрепери, но успя да отвърна с познатата усмивка:
— Тогава с вас е свършено. Рано или късно ще ви спипат, а за убийство прошка няма… Мисля, че се разбрахме, приятелче. Ръцете далеч от мен.
— Моля ви… — Пола го задърпа за лакътя, — трябва да рискуваме. Оставете го да прави каквото иска… Няма да ни измамите, нали, господин Натър?
Лицето на Натър се изкриви в насмешлива гримаса.
— Вашето едро приятелче за малко да ми изкълчи ръката. Никой не го е молил да си пъха носа където не му е работа, а и аз хич не обичам да ме блъскат. Това ще ви струва още сто кредита. Общо станаха двеста.
— Баща ми ще ви плати…
— Искам сто предварително — нареди той.
— Но аз нямам сто кредита в себе си — проплака Пола.
— Няма нищо, госпожице — промълви мрачно Арвардан. — Аз ще ви заема.
Той извади портфейла си и отброи няколко банкноти. Подхвърли ги на Натър и му каза:
— Можеш да тръгваш!
Шварц последва водача си без да промълви нито дума. Толкова беше изморен, че бе готов да тръгне дори за ада.
И ето, че двамата останаха сами, загледани един в друг. За първи път Пола разглеждаше по-внимателно Арвардан и не без изненада установи, че е висок, мъжествен и самоуверен. До момента го бе приела като появил се случайно и лишен от някакъв конкретен мотив помощник, но ето че сега… Тя изведнъж се почувства засрамена и всички събития от последните два часа се понесоха в мислите й със скоростта на бясно туптящото й сърце.
А дори не знаеха имената си.
Девойката се усмихна и каза:
— Името ми е Пола Шект.
Арвардан за първи път виждаше усмивката й и откри, че явлението е доста приятно за окото. Лицето й сякаш се озари от вътрешна светлина. Нещо в него потрепна… Не, тя беше само едно земно момиче.
Той отвърна на свой ред, малко по-сухо, отколкото възнамеряваше:
— А аз съм Бел Арвардан. — Той протегна мургавата си десница и стисна нежната й ръка.
— Искам да ви благодаря за помощта — рече тя.
Арвардан сви рамене.
— Да тръгваме. Приятелят ви, надявам се, вече е в безопасност.
— Сигурно, иначе щяхме да чуем някакъв шум, нали? — Тя го погледна, надявайки се да потвърди предположенията й, но той си наложи да не се поддава на изкушението да бъде нежен.
— Тръгваме ли?
— Да, защо не? — отвърна тя.
Някъде отдалеч се разнесе едва доловимо свистене, сякаш хоризонтът бе трепнал като струна и момичето застина с протегната ръка.
— Какво има пък сега? — попита Арвардан.
— Това са Имперските войници.
— И от тях ли се боите? — Сега вече с девойката разговаряше самоувереният Чуждоземец Арвардан — археологът от Сириус. Въпреки всякакви предразсъдъци, Бел не се съмняваше в едно — с появата си на сцената Имперските войници щяха да въдворят ред и спокойствие. А към страховете на момичето можеше да се отнесе със снизхождение.
