Върховния министър.
Вместо това се появи картината на една планета, Трантор — от чиято колосална, обхващаща цялата планета метрополия се управляваше галактиката. Сетне той си представи един дворец, чийто кули и арки никога не бе виждал с очи, както и всички останали земни жители. Секретарят си мислеше за невидимите нишки на силата и величието, които свързваха всички слънца, оплитаха ги в мрежа от плътни въжета, в чийто център бе именно този дворец, или още по-точно — Императорът, който в края на краищата бе само човек.
Умът му се спря на тази мисъл — мисълта за силата, която може да обожестви някой за краткото време, отредено му да живее — пък дори и той да е само човек.
Само човек! Като него!
Значи и той би могъл…
Умът, който се променяше
Джоузеф Шварц не осъзна от самото начало зараждащата се в ума му промяна. Неведнъж, по-късно, през някоя тиха нощ — имаше ли всъщност такива тихи нощи на тази планета, където животът течеше с непозната скорост? — той се бе опитвал да проследи всичко до самото начало. Как му се искаше само да каже — ето, в този миг се започна.
Спомняше си, например, онзи първи ден в странния, непознат свят — съвсем смътно, като спомена за Чикаго. Спомняше си и пътешествието до Чика, със своя неочакван, доста объркан край. Често се замисляше за него.
Имаше някаква машина — и таблетки, които го накараха да погълне. Сетне незнайно колко дни в пленничество, бягството, скитането из града, случката в универсалния магазин. Тази част някак се изплъзваше от спомените му. Изминали бяха близо два месеца от онзи миг.
Като си помислеше, още тогава, в първите часове всичко наоколо изглеждаше толкова странно. Първите усещания за обкръжаващата го атмосфера. Старият доктор и дъщеря му, които очевидно се бояха от нещо. Осъзнаваше ли го тогава? Или си го е внушил по-късно?
Но през онази вечер, в универсалния магазин, тъкмо преди едрият мъж да посегне и да го сграбчи за рамото — секунда преди това — той бе почувствал предстоящото докосване. Предупреждението не беше достатъчно силно за да го спаси, но бе първият явен признак на зараждащата се промяна.
След това дойдоха болките в главата. Не, не точно болки. По-скоро пулсации, като че ли в главата му се бе наместило някакво скрито динамо и при всяко завъртане черепът му се тресеше. Нищо подобно не беше изпитвал докато лежеше в болницата в Чикаго — ако въобще това е било Чикаго — нито през първите дни, когато се озова в този свят.
Какво му бяха направили през онзи ден в Чика? Странната машина? Таблетките — те бяха само анестетик. Някаква операция? За стотен път мислите му достигнаха тази точка, отвъд която все не можеше да продължи.
Напуснал бе Чика в деня, след неуспешния опит за бягство и от тогава времето сякаш течеше по- бързо.
Неизменната компания на Грю, с неговата инвалидна количка, търпеливо повтарящ дума след дума, като същевременно сочеше предмети из стаята, или си помагаше с жестове — също като Пола преди него. Докато един ден Грю престана да говори нечленоразделно и премина на английски. Или не, той самият — Джоузеф Шварц — бе престанал да говори английски и бе заговорил на нечленоразделния език. Само че сега вече разбираше всичко.
Беше толкова лесно. За четири дни се научи да чете. Остана изненадан от себе си. Навремето, когато живееше в Чикаго, имаше феноменална памет, или поне така му се струваше. Но чак на подобни подвизи не беше способен. Но въпреки това, Грю не изглеждаше изненадан.
И Шварц престана да се изненадва.
После, когато есента напредна и навлезе в своя златен период, всичко си застана на мястото и той отново излезе на работа в полето. Удивително бе, с каква лекота овладяваше всяка нова работа. И никога не допускаше грешки. Трябваше да борави с невероятно сложни машини, а се справяше само след първото обяснение.
Все чакаше да дойдат студовете, но и този път остана изненадан. Цялата зима прекараха в подготовка на земята за предстоящата пролетна сеитба.
Непрестанно разпитваше Грю, опита се да му обясни какво е това сняг, но старецът само отвърна: „Какво? Замразена вода, която да пада като дъжд? Нарича се сняг — да знаеш. Има го на другите планети, но не и на Земята!“
От този момент Шварц следеше внимателно дневната температура и скоро откри, че почти не се променя — въпреки, че дните ставаха все по-къси, което следваше да се очаква на север, примерно в географските ширини на Чикаго. Започна да се чуди, дали наистина е на Земята.
Опита се да прочете някоя от книгофилмите на Грю, но се отказа. Хората си бяха хора, но проблемите на ежедневния живот, нещата, които другите приемаха за естествени, историческите и социални условия — всичко това му бе чуждо, далечно и го караше да се връща към спомените си.
А загадките продължаваха. Неочакваните, топли дъждове, смътните предупреждения да избягва определени райони. Една вечер, например, когато погледна на север, отново забеляза синкавото сияние на хоризонта…
Беше се измъкнал навън малко след вечеря за да се поразходи. Не измина и миля, когато долови зад гърба си характерното тихо бръмчене на двуколесника и гневният вик на Арбин разцепи нощния въздух. Шварц спря и Арбин го откара обратно.
Когато се прибраха в стаята, Арбин закрачи ядосано, а сетне рече:
— Не бива да наближаваш нито едно от местата, които светят нощем.
— Но защо? — попита кротко Шварц.
— Защото е забранено! — отряза другият. А след дълга пауза добави: — Шварц, наистина ли не знаеш какво има там?
Шварц разпери ръце.
— Откъде идваш, бе човек? — зачуди се Арбин. — Да не си някой… някой Чуждоземец?
— Какво е това Чуждоземец?
Арбин вдигна безпомощно рамене и излезе.
Но тази нощ бе от особено значение за Шварц, защото именно докато крачеше към сияещата земя, странните промени в главата му се сляха в първото Мислено докосване. Нарече го така, тъй като не намери по-близко определение, нито тогава, нито по-късно, с което да го опише.
Беше съвсем сам в синкавия мрак. Стъпките му ехтяха приглушено от покрития с чакъл път. Не беше видял никого на около. Не беше чул никакъв звук. Нищо не бе докоснал.
Не, не съвсем… Усети нещо, което приличаше на докосване, но не с тялото си. Беше в ума му… И не беше докосване, а по-скоро присъствие — вътре в него се бе появило нещо едновременно парещо и меко като кадифе.
А сетне почувства две — две докосвания, отделени едно от друго. И второто — как ли успяваше да ги отличи? — постепенно се усилваше (думата не беше съвсем точна); оформяше се и придобиваше самостоятелност.
Малко по-късно осъзна, че иде от Арбин. Но това стана близо пет минути преди да чуе шума на приближаващата се машина и десет минути, преди да види самия Арбин.
А междувременно усещането растеше и растеше.
Някак от само себе си осъзна, че винаги е чувствал, когато Арбин, Лоа и Грю са в близост до него, дори когато не е имало конкретна причина да го знае, или пък по-скоро би трябвало да очаква, че не са наоколо. Колкото и трудно да му беше, трябваше да го приеме като нещо естествено.
Започна да експериментира и съвсем скоро узна, че може да посочи местонахождението на всеки един от тях по всяко време. Съвсем спокойно ги отличаваше, тъй като Мисленото докосване бе неповторимо при различните хора.
Ала нито веднъж не посмя да го сподели с другите.
