И така, слухът се понесе…
Чика кипеше под повърхността…
На улиците излязоха професионалните агитатори. Отворени бяха тайните арсенали, започна се повсеместно въоръжаване на населението. Движението около форта се усили, към шест часа следобед коменданта получи нови сведения, този път от специален пратеник.
Вътре във форта също цареше трескава подготовка, макар и в по-ограничени мащаби. Всичко започна доста драматично, когато при първата среща с неканените посетители, младият лейтенант протегна ръка към бластера на Секретаря и каза:
— Предайте ми това.
— Дай му го, Шварц — каза Шект.
Ръката на Секретаря се протегна, подаде бластера, а след това се отпусна уморено. Шварц въздъхна измъчено и за първи път от доста време насам си позволи да се отпусне.
Арвардан беше нащрек. В мига, когато Секретарят подскочи пъргаво — като навита докрай метална пружина, освободена от напрежението, той се хвърли върху него и му нанесе няколко удара с огромните си юмруци.
Лейтенантът нареди нещо на войниците си. Двама от тях дотичаха и издърпаха доста грубо Арвардан, а Секретарят се свлече на седалката. От ъгъла на устата му се стичаше тъмна струйка кръв. На бузата на Арвардан също аленееше кърваво петно.
Арвардан се изправи и приглади косите си с разтреперана ръка. Сетне посочи с пръст Секретаря и каза:
— Обвинявам този човек в конспирация срещу Имперското правителство. Настоявам за незабавна среща с коменданта.
— Оставете на нас да преценим, сър — отвърна с официален тон лейтенантът. — Ако не възразявате, последвайте ме — всички.
Наложи се да чакат няколко часа. Настаниха ги в относително чисто помещение. За първи път от дванадесет часа насам имаха възможност да се нахранят, което и направиха, въпреки тревогите си. Получиха възможност дори да се изкъпят.
Ала въпреки това, отвън стоеше охрана. Накрая Шварц заспа, а Арвардан погледна въпросително Шект. Ученият поклати глава.
— Не можем — каза той. — Човешката издръжливост си има граници. Не виждаш ли, че е напълно изтощен. Нека спи.
— Остават ни само тридесет и девет часа!
— Зная — ще чакаме.
Вратата се отвори и в стаята прозвуча хладен, надменен глас:
— Кой от вас твърди, че е имперски поданик?
— Аз… — Арвардан скочи — Аз съм…
Той млъкна, разпознал влезлият. На лицето на офицера бе застинала неприветлива усмивка. Лявата му ръка все още бе неподвижна — като спомен от последната им среща.
— Бел, — извика Пола — това е офицерът… от универсалния магазин.
— Същият, на когото господинът счупи ръката — кимна влезлият. — Името ми е лейтенант Клауди. Да, вече се познаваме. Значи вие идвате от Сириус, така ли? И въпреки това, сте се сдушили с тези тук. В името на галактиката, колко низко може да падне човек! Виждам, че момичето още е с вас. — Той ги огледа и произнесе отчетливо: — Земна повлекана!
Лицето на Арвардан пламна, той понечи да се хвърли, после се сдържа. Сега не беше моментът…
— Мога ли да се срещна с полковника, лейтенант? — произнесе той, стараейки се да запази самообладание.
— Полковникът, опасявам се, е зает.
— Да не искате да кажете, че е извън града?
— Не съм го казал. Мога да се свържа с него — ако въпросът наистина не търпи отлагане.
— Така е… Мога ли да видя дежурния офицер?
— В момента аз съм дежурния офицер.
— Тогава повикайте полковника.
В отговор лейтенантът бавно поклати глава.
— Не мога да го сторя, докато не ме убедите, че се налага.
Арвардан трепереше от негодувание.
— В името на галактиката, престанете да си играете с мен! Въпрос е на живот и смърт.
— Наистина ли? — Офицерът размаха безгрижно малка пръчица. — Бихте могли да поискате от мен аудиенция.
— Добре… Чакам.
— Казах — бихте могли.
— Мога ли да получа аудиенция, лейтенант?
— Само ако се помолите — усмихна се ехидно лейтенантът. — Смирено. Пред момичето.
Арвардан преглътна и отстъпи назад. Пола постави ръка на рамото му.
— Моля те, Бел. Не бива да го ядосваш.
— Бел Арвардан, — поде с пресипнал глас археологът — смирено моли за аудиенция дежурния офицер.
— Е, зависи — рече лейтенант Клауди.
Той пристъпи напред и с бързо, неочаквано движение зашлеви Бел през лицето, без да обръща внимание на превръзката.
Арвардан изпъшка болезнено и с мъка се сдържа да не извика.
— Миналия път това никак не ви хареса — отбеляза лейтенантът. — Сега май нямате нищо против?
Арвардан мълчеше.
— Разрешавам аудиенция — каза офицерът.
Четирима войници обкръжиха Арвардан. Лейтенантът ги поведе.
Шект и Пола бяха сами, ако се изключи спящият Шварц.
— Не го чувам вече, а ти? — попита Шект.
Пола поклати глава.
— Аз също — от известно време. Но, татко, нима мислиш, че ще стори нещо на Бел?
— Едва ли — отвърна бащата. — Не забравяй, че Бел не е като нас. Той е гражданин на Империята и не могат да го подлагат на унижения… Ти го обичаш, нали?
— О, татко. До болка. Глупаво е, зная.
— Разбира се, че е глупаво. — Шект се усмихна горчиво. — Той е благороден човек. Но какво може да направи? Може ли да остане с нас, да живее на нашата планета? Може ли да те отведе у дома? Да представи едно земно момиче на приятелите си? На семейството?
Пола плачеше.
— Зная. Дано всичко да свърши съвсем скоро.
Шект скочи на крака, сякаш последната фраза му бе припомнила нещо.
— Не го чувам… — повтори той.
Говореха за Секретаря. Балкис беше затворен в съседната стая, откъдето продължително време се чуваше доста ясно как крачи гневно напред-назад. Само че от известно време насам стъпките му бяха утихнали.
Нямаше съмнение, че в този съдбовен момент, тялото и умът на Секретаря символизираха и съсредоточаваха в себе си всички онези зли сили на мизерия и разруха, които заплашваха да се развихрят сред звездите. Шект побутна лекичко Шварц.
— Събуди се!
— Какво има? — надигна се Шварц. Не се чувстваше отпочинал. Умората продължаваше да го залива на вълни, струваше му се, че я усеща като болезнени пристъпи.
— Къде е Балкис? — попита трескаво Шект.
— Ох… ей сега. — Шварц се огледа, сетне си спомни, че не с поглед трябваше да търси и лекичко
