който освен тялото, държеше под контрол и ума на Балкис изпитваха неимоверна радост. Защото в този миг Секретарят изпълняваше волята на един ум, който нямаше никаква физическа връзка с него.
Шект застана предпазливо пред Секретаря и бавно протегна ръка. В разтворената си длан крепеше бластера, с дръжката напред.
— Нека го вземе, Шварц — каза Шект.
Ръката на Балкис се протегна и сграбчи несръчно бластера. В очите му блесна зловещо огънче, но после избледня. Със същите бавни автоматични движения ръката пъхна бластера в колана. Шварц се изсмя пресипнало.
— За малко да ми се изплъзне — каза той с пребледняло лице.
— Е? Ще се справиш ли с него?
— Съпротивлява се, дяволът. Но не е толкова силен, колкото преди малко.
— Защото вече знаеш какво правиш — отбеляза Шект. — А сега — втората стъпка. Не се опитвай да го държиш, представи си, че тялото му е твоето.
— Можеш ли да го накараш да говори? — попита Арвардан.
В настъпилото мълчание Секретарят изръмжа нещо неразбираемо. Отново мълчание и повторно изръмжаване.
— Това е всичко — изпъшка Шварц.
— Защо не се получава? — попита разтревожено Пола.
Шект сви рамене.
— Защото в случая участват някои доста фини мускули. Съвсем не е като да мърдаш крайниците. Няма значение, Шварц Ще опитаме да минем без много приказки.
Спомените от последвалите два часа бяха от онези, за които нито един от участниците в тази одисея след това не споделяше едно и също мнение. Доктор Шект например, забрави напълно страховете си и съсредоточи цялото си внимание и симпатия в усилията, които полагаше Шварц. През цялото време не откъсваше загрижен поглед от неговото напрегнато лице. Така и не намери дори миг за да погледне останалите.
При появата на Секретаря, облечен в своето зелено наметало — признак на високия пост, който заемаше — пазачите пред вратата побързаха да отдадат чест. Секретарят отвърна някак механично на поздрава им, но групата продължи, без никой да ги спре.
Едва когато напуснаха сградата, Арвардан започна да осъзнава безумието на цялата тази история. Страшната, невъобразима опасност, заплашваща галактиката и мъничката, мъждукаща и доста слаба надежда за спасение. Но дори и в този момент очите му неволно търсеха очите на Пола. Въпреки заплахата да изгуби живота си, а заедно с него и света, който познаваше и обичаше — нищо в този миг не му изглеждаше по-привлекателно и желано от тази девойка.
А после, когато всичко отмина, само нейният лик изпълваше спомените му. Само образа на момичето…
За Пола тази слънчева сутрин бе една от най-хубавите в живота й — нито за миг не откъсваше поглед от лицето на Арвардан. Усмихваше му се и чувстваше неговата силна, здрава ръка на рамото си. Това беше споменът, който се отпечата в съзнанието й. Лекото, хладно докосване на пръстите му върху кожата й.
Шварц дишаше тежко, целият облян в пот. Коридорът, водещ към страничния вход за щастие се оказа съвсем пуст.
От всички членове на групата, той най-добре знаеше цената на провала. Чувстваше, в ума на врага, който държеше под контрола си, непоносимото унижение, подтиснатата омраза и желанието за мъст на всяка цена. Наложи се да проникне по-дълбоко, за да се сдобие със сведенията, които му бяха необходими — местонахождението на служебната кола, най-краткия маршрут към нея… И именно докато събираше тези сведения, Шварц за пръв път се натъкна на спотаената омраза, готова да се превърне в гневен взрив в мига, когато изгуби контрол над Секретаря.
Ала най-страшното оръжие на този зловещ ум, бе неговата невероятно бързина. Неведнъж в дните след това ужасно преживяване, Шварц изминаваше в спомените си този безкраен коридор, разположен в сърцето на вражеската крепост.
Когато наближиха колата, Шварц се помъчи да каже нещо, но се отказа. Беше напълно изтощен, а и не смееше да разделя вниманието си, дори за да размени няколко думи със спътниците си. Накрая произнесе няколко разпокъсани фрази:
— Не мога… да управлявам… да го накарам… твърде сложно…
Шект спря до него и се помъчи да го успокои. Не смееше да го докосне, нито да му заговори, стараеше се да не отвлича вниманието му с нищо.
— Вкарай го отзад, Шварц — прошепна той. — Аз ще карам. Остави на мен. Дръж го неподвижно и му вземи бластера.
Колата на Секретаря беше специален модел. Тъкмо по тази причина се отличаваше от обикновените превозни средства. С това привличаше и внимание. Предните светлини, зелени на цвят, сочеха ритмично вляво и вдясно, озарявайки всичко наоколо в ярки отблясъци. Минувачите се спираха, за да я проследят с поглед. Насрещните коли отбиваха почтително встрани.
Ако се беше случил някой по-обикновен модел, никой нямаше да им обърне внимание, или пък — далеч по-неприятно — някой можеше да забележи бледото, напрегнато лице на Древния отзад, да ги заподозре, да вдигне тревога…
Но всички виждаха само колата, а времето напредваше…
ПРед хромираните врати на Имперския гарнизон, чийто постройки се отличаваха със своята изящна линия сред околните, мрачни сгради, стоеше часовой. Още щом наближиха, той им даде знак с дулото на масивното си оръжие да спрат.
Арвардан се показа през прозореца.
— Аз съм поданик на Империята. Бих желал да се срещна с вашия командир.
— Първо да видя документите ви, сър.
— За съжаление ми бяха отнети. Аз съм Бел Арвардан, от Сириус. Тук съм по покана на Прокуратора. Въпросът не търпи отлагане.
Часовоят приближи ръката си към устата и заговори тихо. Настъпи пауза, докато очакваше отговора, после той направи крачка встрани и ги пусна да минат. Вратата бавно се отмести.
Крайният срок наближава
Както във Форт Дибърн, така и извън него, през следващите няколко часа цареше объркване. И най- вече в Чика.
Точно по обед Върховният министър във Вашен нареди да повикат Секретаря. Издирването на последния се оказа безрезултатно. Върховният министър беше ужасно ядосан, а подчинените му — объркани.
След като разпитаха навсякъде, узнаха, че Секретарят е напуснал в десет и тридесет сградата на затвора, придружен от пленниците… Не, не е оставял никакви инструкции. Не знаят къде е отишъл, а и не е тяхна работа да питат.
Никой от останалите пазачи не беше го виждал. Всеобщият смут продължаваше да нараства.
В два следобед пристигна първото съобщение — няколко минувачи забелязали колата на Секретаря на улицата — не знаят дали той я е управлявал, не са го забелязали вътре…
В два и половина вече беше установено със сигурност, че колата е влязла във Форт Дибърн.
Малко преди три най-сетне бе взето решение да разговарят с коменданта на форта. Свързаха се с един лейтенант, който им обясни, че няма право да дава каквато и да било информация по въпроса. Освен това, офицерът на Негово имперско величество помоли да не се вдига излишна паника, а също така, въпросът с изчезването на един от членовете на Обществото да бъде запазен в тайна до следващо нареждане.
Последното обаче предизвика обратен на желания ефект.
Съучастниците в замисленото предателство не можеха да си позволят да останат безучастни, когато един от съконспираторите им бе попаднал в ръцете на врага само четиридесет и осем часа преди началото на операцията. Това би означавало разкриване на замисъла, с всички произтичащи от факта последствия. С други думи, монетата имаше само една страна — другата беше смъртта.
