— Шшт, Пола — обади се задъхано Арвардан. — Какво ни предлагаш?
— Охо — възкликна доволно Балкис. — Значи, готови сте да се продадете? Както бих постъпил и аз — подлият землянин — на ваше място?
— Много добре знаеш какъв си — отвърна Арвардан. — Колкото до останалото, купувам не себе си, а нея.
— Отказвам да бъда купена — намеси се Пола.
— Трогателно — клатеше глава Секретарят. — Смелият герой, готов на саможертва заради една обикновена жена от Земята.
— Какво предлагаш? — повтори Арвардан.
— Ето какво. Очевидно, вече се е разчуло за нашия план. Не е трудно да се предположи, как информацията е достигнала доктор Шект, по-странното е по какъв начин е узнала Империята. И така, най- важното сега е да разберем точно какво е известно на Империята. Не какво сте научили вие Арвардан, а самата Империя.
— Аз съм археолог, а не шпионин — рече хапливо Арвардан. — Нямам никаква представа какво знае Империята — но надявам се, че е достатъчно.
— Така и предполагах. Но още не е късно да промените становището си. Помислете, всички.
До този миг Шварц не беше предприел нищо, дори не бе повдигнал очи.
Секретарят почака няколко минути, сетне продължи с язвителен тон:
— Ако желаете, ще би обясня каква цена предстои да заплатите, в случай, че откажете да ни сътрудничите. Не ви чака обикновена смърт, тъй като, уверен съм, всички вие вече сте се примирили с неизбежния си край. Доктор Шект и девойката, която за нещастие също е забъркана в тази история, са жители на Земята. Смятам, че обстоятелствата не ни оставят друг изход, освен да ги подложим на лечение със синапсатора. Разбирате, нали, доктор Шект?
Физикът го гледаше с разширени от ужас очи.
— Виждам, че ме разбирате чудесно — ухили се Балкис. — Няма да е трудно да изменим действието на вашия апарат по такъв начин, че да предизвика увреждания на мозъчната тъкан до необходимата степен, че след лечението да се превърнете в лишени от разум имбецили. Вярно, това ще е жалко съществувание — ще трябва да ви хранят, инак ще гладувате, да ви обличат, да ви почистват — ще се превърнете в ужасяващ пример за всякакво неподчинение. Може би ще имаме нужда от подобен нагледен урок в предстоящите велики дни.
Що се отнася до вас, — Секретарят се извърна към Арвардан — и вашият приятел Шварц, като поданици на Империята, бихте могли да ни послужите за един доста интересен експеримент. Все още не ни се е отдавала възможността да изпитаме действието на споменатия вече вирус върху вас, галактически кучета. Ще можем да се уверим доколко сме били прави в предвижданията си. При ниски дози смъртта не настъпва мигновено. Тогава болестта се развива постепенно — в рамките на една седмица. Една наистина болезнена седмица. — Секретарят бавно плъзна поглед по лицата им. — Всичко това е алтернативата на няколко думи, казани още сега. Какво точно знае Империята? Съществуват ли и други действащи на Земята агенти? Какви задачи изпълняват и как да им противодействаме?
— Откъде да знаем, — подхвърли доктор Шект, — че няма да ни премахнете след като научите онова, което ви интересува?
— Във всеки случай, имате честната ми дума, че ви чака неминуема и ужасяваща гибел, ако не ми отговорите. Не ви остава нищо друго, освен да заложите на втората възможност. Какво решавате?
— Ще ни дадете ли малко време?
— Нали това правех досега? Вече десет минути, откакто влязох и все чакам да заговорите… Добре де, нищо ли нямате за казване? Съвсем нищо? Сами разбирате, не мога да ви чакам цяла вечност. Арвардан, гледам, че се опитвате да размърдвате ръце. Какво си въобразявате, че ще ме съборите преди да измъкна бластера ли? Дори да успеете — какво? Навън има стотици пазачи, а и без мен планът ще бъде осъществен. Включително и мъченията, които ви обещах. Ами вие, Шварц. Вие убихте нашия агент. Ваше дело беше — нали? Какво сте намислил — да убиете и мен?
За първи път Шварц погледна към Балкис.
— Бих могъл, но не искам — рече хладно той.
— Колко мило от ваша страна.
— Ни най-малко. Всъщност, по-скоро зловещо. Нали сам казахте, че има и по-лоша съдба от смъртта.
Арвардан впери изпълнен с надежда поглед в Шварц.
Дуел
Умът на Шварц буквално кипеше. Ала въпреки това, не беше никак трудно да запази самообладание. Усещаше някаква вътрешна сила, която продължаваше да контролира ситуацията. от всички той бе парализиран последен. Дори доктор Шект вече седеше, докато Шварц с мъка помръдваше пръсти.
Вперил мислен взор в злобния ума на Секретарят, той започна своя дуел.
— В началото — заговори Шварц, — аз бях на твоя страна, макар да знаех, че си ме осъдили. Въобразявах си, че разбирам чувствата, което те водят до подобно решение… Но умовете на хората около мен са невинни и чисти, докато твоят е като паяжина. Защото, ти не воюваш в името на Земята, а за да се сдобиеш с неограничена власт. Представата, която виждам в теб, не е от една освободена, а от една поробена наново Земя. Вярно, ти жадуваш да разкъсаш оковите на Имперската власт, но само за да ги замениш с твоето диктаторство.
— Значи виждаш всичко това, така ли? — рече Балкис. — Е, гледай тогава, щом искаш. В края на краищата — не се нуждая чак толкова от вашите сведения — не и за да понасям подобни унижения. Часът на страшния удар е съвсем предстоящ. Нима си пропуснал да го забележиш? Ако е така, значи не си всемогъщ, четецо на мисли.
— Вярно, пропуснах го — призна си Шварц. — Търсих го навсякъде, но изглежда ми е убягнало от вниманието… Сега вече го виждам ясно. Остават само два дни… чакай малко… вторник — в шест часа сутринта — местно време.
В този момент Секретарят измъкна бластера. Направи две бързи крачки, опря го в челото на Шварц и извика:
— Как го научи?
Шварц замръзна, невидимите пипала, които бе пуснал в ума на другия се сгърчиха и отдръпнаха. Той неволно стисна зъби, клепачите му затрептяха безпомощно — все още не можеше да владее тялото си. Ала силата, която се таеше вътре в него отново се пресегна и сграбчи Докосването на Секретаря.
Сцената, която се разиграваше пред очите на Арвардан през тези напрегнати секунди, не се отличаваше с нищо особено. Просто Секретарят се бе вцепенил за миг, сякаш се беше замислил.
— Държа го… — изпъшка неочаквано Шварц — вземете му пистолета. Не мога да издържа още много… — последните думи бяха заглушени от болезнено хъркане.
Арвардан събра всички сили и се надигна. Подпря се с ръце на пода, сетне бавно се изправи, чувствайки, че дори сега е на предела на силите си. Пола също направи опит да стане, но не успя. Шект спусна крака от пейката и коленичи долу. Само Шварц лежеше безжизнено.
Секретарят изглеждаше така, сякаш му се е явила Медуза2. Гладкото му чело бе покрито с лепкава пот, лицето му беше изпънато и не издаваше никакви чувства. Единствено дясната му ръка, стиснала дръжката на бластера, проявяваше признаци на живот. Някой старателен наблюдател би могъл да забележи, че мускулите й потрепваха конвулсивно, а пръстът върху спусъка сякаш се бореше с някаква невидима сила, пречеща му да се свие…
— Дръж го здраво — изпъшка болезнено Арвардан. Той се подпря на близкия стол и пое мъчително дъх. — Малко ми трябва и ще го спипам.
Краката му се влачеха. Имаше усещането, че сънува кошмарен сън, опитвайки се да преодолее някакво лепкаво съпротивление и всичко става толкова бавно… бавно…
Нямаше никаква представа за страшния дуел, разиграващ се пред очите му.
Секретарят имаше една единствена цел — да фокусира всички налични сили върху пръста на спусъка —
