накараха да забрави близката смърт.
— Да, Пола?
— Как мислиш, ще се бавят ли още много?
— Може би не, скъпа… Жалко, нали? Изгубихме цели два месеца.
— Вината е моя — прошепна тя. — Моя е. Все пак, поне през тези последни мигове сме заедно. Така го желаех.
Арвардан не можеше да отговори. Мислите му се въртяха в кръг, като обезумели. Дали си въобразяваше, или наистина бе започнал да усеща твърдата покривка, на която го бяха положили? Колко време продължаваше действието на парализатора?
Шварц трябва да им помогне. Помъчи се да прикрие мислите си — сетне осъзна, че е безсмислено.
— Шварц… — каза той.
Шварц лежеше безпомощен. За разлика от останалите, той изпитваше допълнителни страдания.
В главата си имаше не един, а четири ума.
Не беше особено трудно да се справя със собствените си мисли, още повече, че вече се беше подготвил за вечния покой, който го очакваше и с който щеше да дойде така желаното облекчение от мъките. Но как да се справи с още три развълнувани потока от разнопосочни мисли — цели три? Как да подтисне ужасът пред наближаващата смърт, който повяваше от Шект, да надмогне желанието за борба, за съпротива до последна капка, изпълнило Арвардан, с неговия необичайно жизнен и упорит ум, какво да направи с отчаянието на девойката?
Трябваше да затвори ума си за тях. Какво го интересуваха страданията на другите? Имаше си свой собствен живот, искаше да остане насаме и преди смъртта си.
Но те продължаваха да го обсаждат — настойчиво и нежно, да проникват през стените, които вдигаше.
— Шварц… — рече Арвардан и той осъзна, че ще искат да ги спаси. Трябва ли да го стори? Защо?
— Шварц? — повтори Арвардан. — Ти можеш да станеш герой. Защо трябва да умираш — заради хората отвън?
Но Шварц отново се унесе в спомени по отдавна отминалата и невъзвратимо изгубена младост. Пред очите му се мяркаха разпокъсани картини от детството и настоящето, които разпалваха негодуванието му.
— Да, — кимна той — мога да бъда герой, но и предател. Те искат да ме убият — хората отвън. Вие ги наричате хора, но в мислите си използвате друго понятие, което не разбирам напълно, но чувствам нескритото презрение. Защото са земляни.
— Не е вярно — подхвърли някой.
— Вярно е и всички присъстващи го знаят. Те искат да ме убият — знам, но защото ме смятат за един от вас. За човек, способен да обрече населението на цяла една планета — да отрече достойнствата му, да го потъпче с презрението си. Хайде сега да ви видя как ще се защитавате срещу тези жалки червеи, които дръзват да хвърлят ръкавицата на своите богоподобни господари. Нима молите за помощ един от тях?
— Говориш като фанатик — промълви изненадано Арвардан. — Защо? Нима ти си страдал? Твърдиш, че си жител на могъщ и независим свят. Бил си землянин в онези далечни времена, когато Земята е била единственото убежище за живота. Значи си един от нас, човече, от управляващите! Защо се приравняваш с тези нещастници? Това не е планетата, която помниш. Моят роден свят далеч повече напомня за Земята, от която идеш, отколкото тази болнава планета.
В отговор Шварц се изсмя.
— Бил съм един от управляващите, казваш! Всъщност, какво да говорим за това. По-добре да вземем теб за пример. Ти си един великолепен образец на онова, което ни изпраща галактиката. Уравновесен, възпитан, образован — възхищавам ти се и затова, че се отнасяш с Шект като с равен. Но дълбоко в себе си — знаеш, че мога да надзърна и в най-потайното кътче на душата ти — изпитваш неудобство от ситуацията. Не ти харесва начинът, по който говори, не ти харесва как се облича. Не ти се нрави дори това, че ти предложи да предаде Земята… Да, няма много време откакто си целунал това земно момиче, а вече гледаш на постъпката си като на проява на слабост. Срамуваш се от…
— В името на звездите, въобще не се… Пола! — извика отчаяно той. — Не му вярвай! Въобще не слушай какво говори.
— Няма защо да го отричаш, нито да се притесняваш от това, Бел — заговори тихо Пола. — Той вижда под повърхността, може да стигна чак до спомените от детството ти. Ако погледне в мен ще открие същото. Рече ли да надникне в себе си, картината ще е познатата от онова, което е видял в нас.
Шварц почувства, че се изчервява.
Пола се обърна към него, стараейки се да запази спокойствие.
— Шварц, щом можеш да четеш мислите на другите, надникни в моите. Кажи ми, наистина ли съм замислила предателство. Обърни се към баща ми. Виж, не е ли вярно, че е могъл лесно да се отърве от Срока, стига само да се съгласи на сътрудничество с безумците, които замислят края на галактиката. Какво би спечелил от своето предателство?… Погледни във всеки от нас и виж — действително ли желаем злото на Земята. Одеве спомена, че си долавял мислите на Балкис. Не зная доколко си в състояние да ги разгадаеш. Но когато се върне, ако не е твърде късно, погледни отново в него. Сам ще се увериш, че той е безумец… а после умри!
Шварц мълчеше.
Арвардан побърза да се възползва от тишината.
— Е, добре, Шварц, готов съм да погледнеш в мен. Проникни на каквато дълбочина желаеш. Родил съм се на Барон, в Сириуския сектор. Отрасъл съм в среда на анти-терестриализъм и тъкмо затова все още не мога да се преборя напълно с предразсъдъците, заложени в мен от най-ранно детство. Но кажи ми — не посветих ли зрелите си години, за да се боря с този сляп фанатизъм? Не в другите, което щеше да е по- лесно, а в мен. Шварц, ти не познаваш нашата история! Не знаеш нищо за десетките хиляди години, през които човекът е завладявал галактиката — за войните и несгодите. Не познаваш ранните векове от властването на Империята, когато хаосът и безредиците все още са били ежедневие. Едва ли си даваш сметка, че Имперското управление придоби цивилизован вид едва от около двеста години насам. Именно през този период на много светове бе позволено да изградят своя културна автономия — дори да преминат към самоуправление.
Никога досега, през цялата си история, човечеството не се е справяло по-успешно с глада и войните, никога галактическата икономика не е била под по-прецизен контрол, нито пък перспективите — толкова обнадеждващи. Съгласен ли си всичко да бъде унищожено и човечеството да започне отначало? И с какво? С властта на деспотични умове, способни само на омраза и подозрителност.
Никой не си е затворил напълно очите пред тежкото положение на Земята. Стига галактиката да оцелее, този въпрос ще бъде решен. Но пътят, който те са избрали, няма да доведе доникъде. Знаеш ли какво възнамеряват да направят?
Ако Арвардан притежаваше телепатичните способности на Шварц, сигурно щеше да почувства борбата, която се водеше в него. Макар и интуитивно, той осъзна, че най-подходящото сега е да изчака думите му да окажат своето влияние.
Шварц наистина бе трогнат от тази реч. Нима можеше да остане равнодушен към гибелта на толкова много светове, заплашвани от ужасяваща и неизлечима болест… Гордост ли щеше да е, да се нарече землянин след това? Обикновен човек от Земята? В младежките си години бе напуснал Европа и бе емигрирал в Америка, но нима се беше променил? Променили ли се бяха и хората, напуснали родната планета, за да завладеят другите светове? Не — те просто бяха негови далечни потомци и братя.
— Добре, с вас съм — заяви той. — Как мога да ви помогна?
— На каква дистанция можеш да четеш умове? — запита нетърпеливо Арвардан, сякаш се боеше, че другият всеки миг може да промени решението си.
— Не зная точно. Навън има доста умове. Пазачи, предполагам. Мисля, че бих могъл да достигна улицата, но там вече усещанията ми се притъпяват.
— Съвсем обяснимо — кимна Арвардан. — Ами Секретарят? Можеш ли да различиш мислите му?
— Не зная със сигурност — промърмори Шварц.
Последва пауза, която сякаш продължи безкрайно дълго.
