— Дали съм сигурен? Разбира се, че съм сигурен. Та аз съм археолог. Това ми е работата.
Шварц почувства, как равнодушието му се разчупва. За първи път от месеци насам си беше възвърнал самочувствието. Сега вече нямаше никакво съмнение — той е човек от миналото и другите бяха повярвали в това. Значи не беше изгубил разсъдъка си. Сърцето му вече не се свиваше от постоянно измъчващите го съмнения и Шварц въздъхна облекчено. Но все пак, не беше преодолял напълно равнодушието.
— Този човек ми е нужен — говореше Арвардан, завладян от професионална треска. — Шект, нямаш представа какво означава той за археологията. Шект, та той е човек от миналото. О, Велики космосе!… Слушай, да сключим сделка. Тъкмо от това доказателство се нуждаеше Земята. И ще го има. Ще го получи…
Шварц го прекъсна с подигравателна усмивка.
— Зная за какво си мислиш. Надяваш се чрез мен Земята да докаже, че наистина е люлка на цивилизацията, а теб да те обсипят с благодарности. Ала моят отговор е не! Всички сме обречени. Няма да повярват нито на вас, нито на мен.
— Но това е неоспоримо доказателство.
— Няма да те изслушат дори. И знаеш ли защо? Защото хората вече са си изградили определена представа за миналото. Никой няма да пожелае да я промени, дори и да е истина. Хората не се интересуват от истината, за тях по-важни са традициите.
— Бел, — намеси се Пола — мисля, че е прав.
Арвардан стисна зъби.
— Можем да опитаме.
— Ще се провалим — настояваше Шварц.
— Откъде знаеш?
— Защото зная! — Тези думи бяха произнесени с такава настоятелност, че Арвардан предпочете да замълчи.
А Шект не откъсваше поглед от Шварц и в очите му блестяха странни пламъчета.
— Да си имал някакви неприятни усещания след лечението със синапсатора? — запита той.
Макар да не познаваше думата, Шварц схвана смисъла на въпроса. Значи, бяха работили върху мозъка му! Още едно безценно сведение!
— Никакви неприятни усещания не съм имал.
— Виждам, че доста бързо си научил езика. И го говориш съвсем добре. Съвсем като жител на Земята. Това не те ли изненадва?
— Винаги съм имал добра памет — беше хладният отговор.
— Значи не усещаш в себе си някаква разлика след лечението?
— Никаква.
— Защо го криеш? — запита внезапно доктор Шект, вперил поглед в другия. — Сигурен съм, че знаеш какво си мисля.
— Мислиш, че мога да чета мисли, така ли? — засмя се Шварц. — Е, и какво от това?
Но Шект вече не гледаше към него. Извърнал бе пребледнялото си лице към Арвардан.
— Знаеш ли, Арвардан, той долавя мислите ни. Колко много бих могъл да постигна с него. А вместо това лежа тук, безпомощен…
— Какво… какво… — повтаряше объркано Арвардан.
— Наистина ли? — попита Пола, вперила любопитен поглед в Шварц.
Той й кимна. Момичето, което се беше грижело за него, а сега бе осъдено да умре. И въпреки това, тя беше предателка.
— Арвардан, — заговори Шект — спомняш ли си бактериолога, за който ти споменах — че е умрял след лечението със синапсатора.Един от първите симптоми за мозъчно нарушение, който съобщи, бе че можел да чете мисли. И наистина можеше. Открих го малко преди да издъхне и се постарах да го запазя в тайна. На никой не съм го казвал, но това е възможно… възможно е, Арвардан. Виждаш ли, когато се понижи съпротивлението на мозъчните клетки, не е изключено мозъкът да започне да долавя магнитните полета, индуцирани от телепатичните микровълни, а после да разкодира доловените трептения. Принципът е съвсем същият като при магнетофона. С други думи, телепатията наистина съществува…
През цялото това време Шварц съхрани надменно мълчание. Но ето, че Арвардан погледна към него:
— Ако е така, Шект, бихме могли да го използваме. — Археологът трескаво премисляше всички възможни действия. — Май ще открием как да се измъкнем от тук. Трябва да има някакъв начин. За нас и за галактиката.
Ала Шварц сякаш не долавяше обкръжаващата го мислена глъчка.
— Като чета техните мисли, така ли? — попита той. — И какво ще ни помогне това? Всъщност, мога не само да чета мисли. Ето, например, какво ще кажете за това?
Тласъкът бе съвсем лек, но Арвардан извика от неочакваната болка.
— Аз го направих — призна си Шварц. Искаш ли още?
— Можеш ли да го направиш и с пазачите? — попита Арвардан. Със Секретаря? Защо им позволи да те доведат тук? Велика галактика,Шект, ние сме спасени! А сега, Шварц, слушай…
— Не — прекъсна го Шварц. — Ти ме изслушай. Защо да излизам от тук? Навън ме чака един мъртъв свят. Искам да си ида у дома, но не мога. Искам си моя свят, но няма начин да го получа обратно. И затова искам да умра.
— Шварц, касае се за оцеляването на цялата галактика. Не можеш в такъв момент да мислиш за себе си.
— Защо да не мога? Кажи де — защо? Трябва ли да мисля за вашата галактика след всичко, което ми се случи? Да пукне дано тази проклета галактика! Зная какво са намислили някои хора на Земята и напълно съм съгласен с тях. Одеве младата дама заяви, че е избрала на коя страна ще застане. Е, аз също избрах — Земята.
— Какво?
— Защо не? Та аз съм жител на Земята!
И да промениш решението си!
Измина близо час от онзи миг, когато Арвардан бе изплувал от мъглата на безсъзнанието, за да открие, че тялото му отказва да се подчини. Нищо съществено не беше се случило междувременно. Ако се изключи разговорът, който бе помогнал твърде малко, за да отминат тези неприятни мигове.
Арвардан си даваше ясна сметка, че са ги оставили в това безпомощно състояние съвсем преднамерено. Колкото по-дълго лежаха тук, неспособни дори да помръднат, толкова повече осъзнаваха своята слабост, пред лицето на грозящата ги опасност. Дори най-упоритият трудно би издържал в подобна обстановка и когато накрая се появи неговият инквизитор, той ще бъде готов на всичко.
Арвардан реши отново да наруши тишината.
— Предполагам, — каза той — че това място се подслушва. Май ще е по-добре да не приказваме повече.
— Никой не ни подслушва — отвърна уверено Шварц.
„Откъде знаеш?“ — понечи да го попита го археологът, но се отказа. Нима наистина съществуваше подобна сила? И я владееше не друг, а един човек дошъл от миналото, землянин, твърдо решен да умре.
Единственото, което можеше да види, бе част от тавана. С крайчеца на окото различаваше профила на Шект, в другата посока — сляпа стена. В редките мигове, когато успяваше да надигне глава, зърваше бледото лице на Пола.
От време на време го пронизваше гневната мисъл, че е гражданин на Империята — на Империята, в името на звездите! — свободен гражданин на галактиката, и не само, че го държаха затворен въпреки волята му, но и на всичко отгоре, неговите тъмничари бяха хора от Земята!
С времето преглътна и тази болка.
Биха могли все пак да го поставят близо до Пола… Не, така е по-добре. Едва ли видът му бе особено привлекателен.
— Бел? — Думата отекна в стените и пробуди буря от нежни чувства в душата на Арвардан, които го
