— Пречат ми вашите мисли — каза накрая Шварц. — Не ме гледайте. Мислете за нещо друго.
Помъчиха се. Последва нова пауза. Сетне Шварц изпъшка:
— Не… не мога… не мога.
Но Арвардан възкликна възбудено:
— Май че успях да помръдна… Велика галактика, чувствам си краката… Оох! — Всяко движение предизвикваше пареща болка. — Слушай, Шварц, можеш ли да удариш някой от тях? Но по-силно, отколкото, когато ми причини болка одеве?
— Веднъж убих човек.
— Убил си човек? И как го направи?
— Не зная. Просто стана. Някак… някак… — Шварц изглеждаше напълно безпомощен в опита си да обясни случилото се с думи.
— Добре, а ще можеш ли да се справиш с няколко души едновременно?
— Никога не съм опитвал, но да си призная не вярвам. Във всеки случай, не бих могъл да чета едновременно мислите на двама.
— Ако си намислил да го караш да убие Секретаря — откажи се — намеси се Пола. — Нищо няма да постигнете.
— Защо?
— Как ще се измъкнем? Дори наистина да премахнем Секретаря, нали отвън ни дебнат стотици? Не разбираш ли?
В този момент Шварц извика пресипнало:
— Открих го!
— Кого? — обадиха се едновременно и тримата. Дори Шект се озърташе като обезумял.
— Секретарят. Струва ми се, че долових неговото Докосване.
— Не го изпускай. — Арвардан подскочи развълнувано, претърколи се на пейката и се стовари шумно на пода, опитвайки се да омекоти удара с парализирания си крак.
— Удари ли се? — извика уплашено Пола и за своя изненада успя да помръдне с ръка.
— Не, нищо ми няма. Изстискай го, Шварц. Измъкни каквато информация докопаш.
Шварц напрегна сили, докато главата го заболя. Помъчи се да сграбчи нещо с невидимите пипала на ума си, пипнешком, несръчно — като новородено, което протяга ръце около себе си, опитвайки се да докосне предметите наоколо. Досега беше успявал да получи каквото му е нужно, но този път…
Най-сетне се разнесе задъханият му глас:
— Успех! Той е уверен в резултатите… Има някакви космически снаряди… Изстрелял ги е… Не, все още не е… Нещо друго… А, предстои да ги изстреля.
Шект изпъшка болезнено.
— Арвардан, това са автоматични самонасочващи се ракети, които носят контейнери с вируса. Програмирани са с координатите на различните планети.
— Но къде ги държат, Шварц? — не се предаваше Арвардан. — Търси, човече, търси…
— Има една сграда… не мога да видя съвсем ясно… Пет точки… звезда… някакво име — нещо като Слу…
— Това е — прекъсна го Шект. — В името на всички звезди, точно това е. Храмът на Сенлу. От всички страни е заобиколен с радиоактивни зони. Никой няма право да го посещава, освен Древните. Не е ли в близост до мястото, където се събират две реки?
— Не мога да кажа със… да… да!
— Кога, Шварц, кога? Кога ще бъде изстрелването?
— Трудно ми е да определя деня — но е съвсем скоро.
Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от усилие.
Арвардан усещаше, че устните му са изсъхнали. Събра сили и се изправи на колене, ала едва пазеше равновесие.
— Идва ли?
— Да. Пред вратата е.
Шварц млъкна и в този миг вратата се отвори.
Влезе Балкис, забеляза падналия Арвардан и се провикна подигравателно:
— Доктор Арвардан, не мислите ли, че щеше да ви е далеч по-удобно на пейката?
Арвардан надигна глава, осъзнавайки жалкото положение, в което се намираше, но нямаше какво да отговори и затова реши да премълчи. Внимателно сгъна треперещите си ръце и се отпусна на пода, където остана да лежи, като дишаше тежко. Да имаше поне малко сила, готов бе да се хвърли напред, да сграбчи оръжието на този ненавистен тип…
Невронният камшик, който се полюшваше на блестящия пластмасов колан на Секретаря сякаш беше само на една ръка разстояние. До него бе пъхнат мощен тежкокалибрен бластер, способен да превърне човек на атоми за частици от секундата.
Секретарят огледа четиримата и на лицето му се изписа задоволство. Момичето нямаше особено значение, но останалите трима бяха доста удачен удар. Предател на Земята, Имперски агент и тайнственият непознат, когото следяха от месеци. Дали нямаше и други?
Имаше разбира се — Ениус, а и цялата Империя. Но ръцете й, в лицето на тези шпиони и предатели — сега вече бяха завързани. Това съвсем не значеше, че не могат да изпратят други — умът, който стоеше зад цялата тази операция, нямаше да се предаде толкова лесно.
Секретарят стоеше в непринудено поза, без да си дава труда да доближава ръка до дръжката на оръжието. Говореше им с тих и спокоен глас.
— Искам да се разберем от самото начало. Земята и галактиката са във война — необявена, но реална. Вие сте военнопленници и като такива, ще бъдете съдени според обстоятелствата. Знаете, предполагам, че наказанието за шпиони и предатели е едно — смърт…
— Да, но когато войната е обявена официално и е законна — подхвърли гневно Арвардан.
— Законна война? — попита ехидно Секретарят. — Какво означава това? Земята от край време е във война с галактиката, независимо дали този факт е бил известен на всички, или не.
— Не си губи времето с него — обърна се Пола към Арвардан. — Остави го да каже, каквото е намислил и да свършваме вече.
В отговор Арвардан й се усмихна. Изкривена, мъчителна усмивка, защото тъкмо в този миг се опитваше да се изправи на четири крака.
Балкис се изсмя на глас. Сетне приближи бавно полюшващия се археолог. Протегна ръка, положи я на гърдите на своя опонент и го бутна назад.
Арвардан направи отчаян опит да размаха ръцете, отказващи да го слушат, почувства как губи така скъпоценното равновесие и се строполи назад.
Пола извика. Стиснала зъби тя се опита да преодолее нежеланието на парализираните й мускули и спусна крака от пейката — бавно, толкова бавно.
Балкис я остави да изпълзи до Арвардан.
— Твоят любовник — рече подигравателно той. — Твоят незаменим Чуждоземец. Защо чакаш? Прегърни своя неземен герой — така по-бързо ще забравиш, че е окъпан в кръвта на безчислените земни мъченици. Виж го само, как лежи безпомощен — този едър мъжага, съборен от лекичкия тласък на един жалък землянин.
Пола успя да се изправи на колене и пъхна ръка под главата на Бел, опипвайки здравината на черепа. Арвардан отвори очи, погледна я и промълви:
— Нищо ми няма!
— Той е страхливец — каза Пола. — Страхливец, който се хвали с победата си над един парализиран мъж. Повярвай ми, мили, не всички земляни са като него.
— Зная, иначе ти нямаше да си земна жена.
Лицето на Секретаря се изпъна.
— Както вече споменах и тримата сте обречени, но още не е късно да изкупите правото си на живот. интересува ли ви цената?
— Теб на наше място би те интересувала — сигурна съм в това — произнесе безстрашно Пола.
