заобикалящите го. Това бе просторна сграда, със сурова, мрачна красота, внушителна, засенчваща дори Имперските казарми зад нея и също както онова, което символизираше, тя вдъхваше далеч повече страх и авторитет, отколкото присъствието на Империята.
Безчислен е броят на земните граждани, прекарали мъчителни часове на очакване зад стените на тази цитадела, докато се е решавала съдбата им затова, че не са изпълнявали своите квоти, живеели са отвъд определения им Срок, мамили са представителите на властта, или са вършели други, не толкова тежки престъпления. Случвало се е някое крайно несправедливо и дори абсурдно решение на земната администрация да привлече вниманието на Прокуратора и да предизвика намесата му, но подобни прецеденти неизменно са завършвали с бунтове и широко недоволство.
Така че, когато Консулът произнасяше смъртна присъда, на Прокураторът не оставаше никакъв друг изход, освен да я потвърди. В края на краищата, онези, които страдаха бяха само жители на Земята…
Джоузеф Шварц естествено знаеше твърде малко за всичко това. Единственото, което забелязваше в този момент, бяха сивите стени наоколо, осветени от сивкава светлина, оскъдната мебел и миниатюрния санитарен възел в ъгъла. Нямаше прозорци, през които да зърне небето, а и в стаята почти не полъхваше свеж въздух.
Шварц почеса замислено глава. Опитът да избяга в неизвестното (всъщност, нима можеше да се надява, че някъде на Земята ще бъде в безопасност) се бе оказал безуспешен и го бе довел дотук.
Поне можеше да си поиграе на воля с Мисленото докосване.
За добро или за зло го притежаваше?
Докато живееше във фермата, гледаше на него като на злокобен, ужасяващ дар, чиято природа му бе съвършено непозната, а възможностите, които би могъл да предостави — неизвестни. Ето че сега разполагаше с достатъчно време, за да изучи всички потайни страни на този дар.
По-добре това, отколкото да се побърка от скука и безделие. Можеше например да Докосва тъмничарите, когато минаваха край него, да се прокрадва до пазачите в съседните коридори, дори да проучва предпазливо мислите на Коменданта на Дома, настанен в отдалечения си кабинет.
Шварц посещаваше един по един всички тези умове, и внимателно се запознаваше с тях. опиташе ли малко по-грубо и мислите се разхвърчаваха като перушина, обкръжени в светещия ореол на емоциите.
Шварц научи немалко за живота на Земята и за Империята — повече, отколкото бе узнал за двата месеца, прекарани във фермата.
Ала едно нещо бе открил още в самото начало. Нямаше никакъв повод за съмнение.
Той беше обречен на смърт!
Не виждаше никакъв път за спасение, нито пък начин за бягство.
Можеше да се случи днес, или утре. Съдбата му беше решена.
Кой знае защо, но когато за пръв път узна, изпита облекчение.
Вратата се отвори и Шварц подскочи стреснато, изпълнен със страх. Дори и съзнанието да се бе примирило с наближаващата смърт, тялото продължаваше да се бунтува срещу повелята на разума.
Може би сега?
Не — не и този път. Нямаше и следа от дебнеща заплаха в Докосването, идещо откъм вратата. Един от пазачите стоеше на прага, стиснал познатата вече метална пръчка.
— Последвай ме — нареди той.
Шварц тръгна след него, като продължаваше да се чуди над странната способност, с която се беше сдобил. Далеч преди пазачът да употреби оръжието си, дори преди да осъзнае мислено необходимостта от употребата му, Шварц можеше да го повали — без звук, без никакво забавяне. Умът на пазача буквално бе в невидимите ръце на Шварц. Едно леко притискане и всичко можеше да свърши.
Но какъв смисъл? Имаше и други. С колко от тях би могъл да се справи? Докъде се простираше силата му?
Той продължаваше да крачи покорно.
Отведоха го в просторна стая. Вътре, проснати на дървени пейки лежаха — почти безжизнено — двама мъже и едно момиче. Не бяха мъртви — тъй като Шварц без напрежение регистрира и при тримата наличие на мозъчна активност.
Значи парализирани? Познаваше ли ги?
Понечи да ги огледа отблизо, но пазачът го дръпна за рамото.
— Върви!
Шварц отново опипа внимателно ума на човека до него, не откри смъртна заплаха и го последва. Вече знаеше какво предстои.
Пазачът опря металната пръчка в ръката му и Шварц почувства, как тялото му се парализира. Сякаш главата му се бе отделила и бе полетяла сред вакуум.
Направи опит да се огледа.
— Пола — извика той. — Ти си Пола, нали? Момичето, което…
Девойката кимна. Не беше разпознал Докосването й. Просто преди два месеца все още не владееше своя дар. По онова време нематериалните му представи се колебаеха около околната „атмосфера“. Спомняше си доста добре онези първи дни.
Продължи да опипва с ума си — човекът зад момичето беше доктор Шект, а над него лежеше доктор Арвардан. Не само разпозна имената им, но долови отчаянието, ужасът и уплахата, които бяха оставили своя отпечатък и върху момичето.
За миг изпита съжаление, ала сетне си припомни кои са и какви са те. И в сърцето му повя хлад.
Нека да умрат!
Останалите трима бяха пренесени в стаята преди около час. Чувстваха се подтиснати от размерите на помещението, в което ги бяха затворили. Нямаше и какво толкова да си кажат. Арвардан усещаше, че гърлото му е пресъхнало. единствената част от тялото си, която все още владееше, беше главата му. Ето защо я въртеше непрестанно, за да поразсее неспокойствието си.
Шект лежеше неподвижно, затворил очи, а устните му бяха съвсем бледи.
— Шект! Ей, Шект! — повика го Арвардан.
— Какво?… Какво?… — отвърна отпаднало другият.
— Какво правиш? Да не мислиш да спиш? Мисли, човече, мисли!
— Защо? За какво да мисля?
— Кой е Джоузеф Шварц?
Сега се намеси и Пола, с едва доловим глас:
— Не помниш ли, Бел? Когато за пръв път се срещнахме — универсалният магазин и така нататък?
Арвардан прехапа устни и изведнъж почувства, че може лекичко да повдига главата си. С крайчеца на окото виждаше лицето на Пола.
— Пола! Пола! — Да можеше само да се доближи до нея. Тя го погледна и на лицето й разцъфна усмивка. — Ще се измъкнем — ще видиш.
Но тя само поклати глава, а сетне лицето й се изкриви в болезнена гримаса.
— Шект — заговори отново Бел. — Послушай ме. Как се запозна с Шварц? Защо ти беше пациент?
— Синапсаторът. Представи се за доброволец.
— И ти подложи ли го на лечение?
— Да.
Арвардан премисли чутото.
— Защо е дошъл при теб?
— Не зная.
— Но тогава… може би той е Имперски агент.
(При тези думи Шварц се усмихна. Нищо не каза, а и нямаше какво толкова да сподели с двамата.)
Шект поклати глава.
— Имперски агент? Нима го вярваш, само защото го каза Секретарят на Върховния министър? О, това са безсмислици. А и какво значение? Той е също толкова безпомощен, колкото сме ние… Слушай, Арвардан, може би ще ни повярват, ако съгласуваме отговорите си. Може дори да ни…
Археологът се засмя приглушено, а сетне преглътна болезнено.
— Да ни пуснат на свобода? Когато галактиката загива, а цивилизацията е в руини? Нима това ще бъде
