за татко, все още? — Тя погледна лицето на майка си и трепна. — Не е моя работа. Това искаш да ми кажеш.
— Наистина ми мина през ум, но не е необходимо да се водя от чувствата си. В края на краищата, ти си негова дъщеря. Да, от време на време мисля за него. — Тя леко сви рамене. — А ти мислиш ли за него, Марлейна?
— Няма за какво да мисля. Не го помня. Никога не съм виждала негови холограми или нещо от този род.
— Не, нямаше смисъл да… — гласът й заглъхна.
— Но когато бях по-малка се чудех защо някои бащи са останали с децата си при Отпътуването, а други не. Мислех, че може би тези, които са си тръгнали, не са обичали децата си и че татко не ме е обичал.
Инсиня изпитателно погледна дъщеря си.
— Никога не си ми казвала това.
— Когато бях малка, това беше моя тайна. Когато пораснах, разбрах, че нещата са по-сложни.
— Не е трябвало да си мислиш такова нещо. Това не е вярно. Ако ми беше минало през ум, веднага щях да ти кажа, че…
— Не ти е приятно да говориш за това, мамо. Разбирам.
— Ако знаех, че мислиш така, ако можех да чета лицето ти, както ти четеш моето, щях да ти го кажа. Той НАИСТИНА те обичаше. Ако му бях позволила, щеше да те вземе със себе си. Всъщност, аз съм виновна, че сте разделени.
— Той също. Можел е да остане с нас.
— Можел е, но сега, след изминалите години, виждам и разбирам неговите проблеми малко по-добре оттогава. В края на краищата, аз не напусках дома си; моят свят тръгваше с мен. Може да съм на две светлинни години от Земята, но все пак съм на Ротор, където съм родена. Баща ти беше различен. Той беше роден на Земята, а не на Ротор и предполагам, че не е могъл да понесе мисълта да се раздели със Земята напълно и завинаги. От време на време и аз мисля за това. Не мога да понеса мисълта Земята да бъде изоставена. Там сигурно има няколко милиарда души, които ще бъдат съкрушени, че трябва да я напуснат.
Те замълчаха за миг и Марлейна каза:
— Чудя се какво прави татко на Земята сега.
— Откъде можем да знаем, Марлейна? Двадесет билиона километра е много голямо разстояние, а четиринадесет години са много дълго време.
— Мислиш ли, че е още жив?
— Дори това не можем да знаем, — каза Инсиня. — Животът на Земята може да бъде много кратък. — После, като че ли внезапно осъзна, че не говори на себе си, тя каза. — Сигурна съм, че е жив, Марлейна. Когато си тръгна той беше здрав, а сега едва наближава петдесет години, — и тихо добави. — Липсва ли ти?
Марлейна поклати глава.
— Не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавала.
(Но ТИ си го притежавала, мамо, помисли си тя. И на ТЕБ ти липсва.)
Осем
Агент
15.
Колкото и да е странно, Крайл Фишър трябваше да свикне със Земята — по-точно отново да свикне. Не беше предполагал, че за по-малко от четири години Ротор до такава степен е станал част от него. Това беше най-дългото му отсъствие от Земята, но възможно ли беше да е било толкова дълго, че да го отчужди от нея?
А сега, ето я Земята, с огромните си размери, с далечния хоризонт, който рязко разделя земята и небето, а не се извива нагоре в мъгла. Ето ги тълпите, постоянната гравитация, въздухът, необуздан и своенравен, температурите, които стремително се покачват и падат, неудържимата природа.
Не че трябваше да изпита тези неща, за да ги почувствува. Дори когато беше в собствената си квартира той знаеше, че те са отвън и тяхната неопитоменост обхващаше и завладяваше духа му. А може би това се дължеше на прекалено малката и претрупана стая, на ясния шум, който идваше отвън, като създаваше у него усещането, че един пренаселен и загиващ свят го притиска.
Беше странно, че през годините на Ротор Земята му беше липсвала толкова силно; и че сега, когато се беше завърнал на Земята, Ротор му липсваше по същия начин. Дали не му беше съдено през целия си живот да иска да бъде там, където не беше.
Сигналната лампа светна и той чу неравномерния звън. На Земята всичко беше неравномерно, докато на Ротор всичко беше равномерно с почти враждебна точност.
— Влез, — каза той тихо, но достатъчно силно, за да се задействува механизма за отключваме.
Влезе Гаранд Уайлър (Фишър очакваше, че ще е той) и го погледна весело.
— Не си ли ставал, откакто те оставих, Крайл?
— Поразмърдах се. Ядох. Бях в банята.
— Хубаво. Значи си жив, въпреки че не ти личи. — Той се усмихваше широко, кожата му беше гладка и кафява, очите му — тъмни, зъбите — бели, косата — гъста и къдрава. — За Ротор ли мислиш?
— От време на време.
— Искам да те питам нещо, но все не успявам. Там всички са Снежинки, нали?
— Да, — каза Фишър. — Не видях нито един черен.
— Прав им път тогава. Разбра ли, че са заминали?
Фишър понечи да скочи на крака, но овладя тялото си. Той кимна.
— Говореха, че ще заминават.
— Говорели са сериозно. Отлетели са. Наблюдавахме ги докато изчезнаха и следяхме радио-вълните им. Набраха скорост с техния хиперпространствен метод и както ги различавахме ясно, така изведнъж изчезнаха. Прекъсна всякаква връзка.
— Засякохте ли ги, когато отново преминаха в пространството?
— Няколко пъти. Все по-слабо. Бяха набрали инерция и пътуваха със скоростта на светлината, и след като се появиха на екрана три пъти, при преминаването си от хиперпространството в пространството, повече не можахме да ги засечем.
Фишър каза с горчивина.
— Тяхна работа. Изхвърлиха тези, които бяха против, като мен.
— Жалко, че и ти не беше там. Трябваше да дойдеш. Гледката беше интересна. Знаеш, че до последния момент съществуваха консервативни мнения, че хиперпространственият метод е измама и че по някаква причина цялата история е измислена.
— Космическата Сонда беше тяхна. Без хиперпространствения метод нямаше да могат да я изпратят толкова далеч.
— Измама! Това твърдяха консервативните мнения.
— Истина е.
— Да, сега всички го знаят. Внезапното изчезване на Ротор от нашите уреди не може да се обясни по друг начин. Всички Колонии го наблюдаваха. Няма грешка. От всички уреди е изчезнал в една и съща секунда. Лошото е, че не можем да разберем накъде отиват.
— Предполагам, че към Алфа Кентавър. Къде другаде?
— Управлението смята, че може и да не е Алфа Кентавър и че ти може би знаеш това.
Фишър се ядоса.
— Разпитваха ме най-подробно. Нищо не съм премълчал.
— Да, разбира се. Знаем това. Ти не си знаел нищо. Искат да разговарям с теб като твой приятел и да видя дали не знаеш нещо, което не предполагаш, че знаеш. Може да изникне нещо, за което не си се сещал досега. Ти живя там четири години, беше женен, имаше дете. Не може да не си научил нещо.
