Немезида

— Как бих могъл. Щяха да ме изгонят и при най-малкото подозрение, че искам да науча нещо. Самият факт, че съм Землянин, ме правеше подозрителен. Ако не се бях оженил, ако не бях дал такова доказателство, че възнамерявам да стана роторианец, щяха да ме изгонят. Така или иначе ме държаха далече от всички критични или деликатни въпроси.

Фишър отмести погледа си.

— И това имаше ефект. Жена ми беше един обикновен астроном. Нямах избор. Не можех да пусна обява по холовизията, че търся млада дама, специалист в областта на хиперпространството. Ако бях срещнал такава жена, щях да направя всичко възможно да се хвана за нея, дори да приличаше на хиена, но през цялото време докато бях там, не срещнах такава. Методът се пазеше в тайна до такава степен, че според мен хората, които се занимаваха с него, бяха напълно изолирани. Сигурно в лабораториите са носели маски и са използували фалшиви имена. За четири години не долових нито един намек, не узнах нищо и знаех, че това означава край на работата ми в Управлението.

Той се обърна към Гаранд и гневно изрече:

— Нещата вървяха толкова зле, че се превърнах в пълен загубеняк. Мисълта че се провалих ме съкруши.

Уайлър седеше срещу Фишър на масата в претрупаната с вещи стая и си люлееше на задните крака на стола си, но внимателно се държеше за масата да не падне.

— Крайл, от Управлението не могат да си позволяват любезности, но не са и напълно безчувствени. Те съжаляват, че трябва да се отнасят с теб така, но се налага. И аз съжалявам, че съм нагърбен с тази работа, но се налага. Загрижени сме, че ти не успя и че не ни донесе нищо. Ако Ротор не беше заминал, можехме да считаме, че не е имало какво да ни донесеш. Но те заминаха. Те притежаваха хиперпространствения метод и въпреки това ти не ни донесе нищо.

— Знам.

— Но това не означава, че искаме да те изхвърлим или да се отървем от теб. Надяваме се, че все още можем да те използуваме. Така че аз трябва да разбера дали твоят неуспех е истински.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да мога да им кажа, че неуспехът ти не се дължи на лична слабост. В края на краищата ти се ожени за роторианка. Хубава ли беше? Обичаше ли я?

Фишър изръмжа.

— Искаш да кажеш, дали от любов към една роторианка, нарочно прикривам Ротор и им помагам да пазят тайната си.

— Е, — Уайлър остана равнодушен. — Така ли е?

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ако бях решил да стана роторианец, щях да замина с тях. Щях да изчезна в пространството и вие никога нямаше да ме откриете. Но не го направих. Напуснах Ротор и се върнах на Земята, въпреки че знаех, че провалът ми може да ми струва кариерата.

— Оценяваме твоята лоялност.

— Тя е по-голяма, отколкото предполагаш.

— Оценяваме факта, че може би си обичал жена си и че заради дълга си е трябвало да я напуснеш. Това би било в твоя полза, ако бяхме сигурни…

— Не толкова жена си, колкото дъщеря си.

Уайлър замислено погледна към Фишър.

— Знаем, че имаш дъщеря на една година. При тези обстоятелства май не е трябвало да имаш дете.

— Съгласен съм. Но не мога да се държа като добре смазан робот. Понякога нещата се случват против нашите желания. А щом детето се роди и бях с нея една година…

— Обяснимо е, но е било САМО една година. Едва ли е била достатъчна да се създаде връзка…

Фишър се намръщи.

— Може да мислиш, че е обяснимо, но не можеш да си го обясниш.

— Тогава ти ми го обясни. Ще се опитам да разбера.

— Това беше сестра ми, разбираш ли? Малката ми сестра.

Уайлър кимна.

— Спомената е в комп-досието ти. Мисля че беше Роза.

— Роузан. Тя почина преди осем години по време на бунтовете в Сан Франциско. Беше само на седемнадесет години.

— Съжалявам.

— Не участвуваше на ничия страна. Беше един от невинните наблюдатели, а вероятността някой от тях да пострада беше по-голяма, отколкото някой от подстрекателите и полицията. Поне намерихме тялото й и можах да го кремирам.

Уайлър мълчеше смутено. Накрая Фишър каза:

— Тя беше само на седемнадесет години. Родителите ни умряха, — той махна с ръка, като че ли не желае да говори за това, — когато тя беше на четири години, а аз бях на четиринадесет. Работех след училище и се грижех да бъде сита, облечена и доволна, дори аз да не бях. Сам се научих да правя програми — не че това ми носеше достатъчно пари — и когато беше на седемнадесет години и на никого не беше сторила зло, когато дори не знаеше за какво са тези сражения и викове, тя просто не е могла да избяга…

— Разбирам защо си постъпил доброволец за Ротор.

— Да. Две години бях като вцепенен. Започнах работа в Управлението, за да не мисля за нея, а и защото мислех, че работата ще бъде опасна. По едно време исках да умра — и ако можех, междувременно да направя нещо полезно. Когато се разглеждаше въпросът да се изпрати агент на Ротор аз се кандидатирах. Исках да се махна от Земята.

— А сега се върна. Съжаляваш ли?

— Да, малко, но Ротор ме задушаваше. Въпреки всичките й недостатъци, на Земята има ПРОСТОР. Само ако беше видял Роузан, Гаранд. Не можеш да си я представиш. Не беше хубава, но имаше такива очи…

Погледът на Фишър беше зареян в миналото, между веждите му се появи лека бръчка, сякаш се взираше, за да го види по-ясно.

— Красиви очи, но страшни. Никога не можех да срещна погледа й без да се почувствувам неловко. Тя виждаше направо в теб, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не разбирам, — каза Уайлър.

Фишър не обърна внимание на думите му.

— Винаги знаеше дали лъжеш или криеш истината. Дори да мълчиш, тя разбираше какво не е наред.

— Да не искаш да кажеш, че е имала телепатични способности?

— Какво? Не. Казваше, че познава по изражението на лицето и по интонацията на гласа. Казваше, че никой не може да скрие мислите си, че колкото и да се смееш, не можеш да скриеш мъката си, че не можеш да прикриеш горчивината с усмивка. Опитваше се да ми обясни, но аз така и не разбрах как правеше това. Тя беше различна, Гаранд. Изпитвах възхищение от нея. После се роди дъщеря ми. Марлейн!

— Да?

— Тя имаше същите очи.

— Бебето имаше очите на сестра ти?

— Не от самото начало, но постепенно се промениха. Когато беше на шест месеца, очите й ме караха да настръхвам.

— И жена ти ли настръхваше?

— Не съм забелязал да й правят особено впечатление, но пък тя не е имала сестра като Роузан. Марлейн почти не плачеше, беше спокойна. Спомням си, че Роузан беше същата като бебе. При Марлейн също нямаше признаци, че ще стане особено красива. Сякаш Роузан се беше върнала при мен. Сега разбираш колко беше сложно.

— Имаш предвид връщането ти на Земята?

— Да се върна и да ги оставя. Все едно загубвах Роузан за втори път. Вече никога няма да я видя.