Немезида

Беше вперила поглед в очите му. По лицето й нямаше и следа от усмивка, но очите й се смееха.

— Е, госпожице Фишър, това ли дойдохте да ми кажете?

— Не, г-н Губернатор. Дойдох, защото напоследък майка ми трудно успява да се добере до вас. Не, не ми го каза тя. Сама го подразбрах. Помислих си, че мен бихте приели.

— Добре, вече сте тук. Какво дойдохте да ми кажете?

— Майка ми е нещастна заради вероятността Земята да бъде унищожена. Баща ми е там.

Пит усети, че започва да се ядосва. Как беше възможно да се допусне един чисто личен въпрос да пречи на добруването на Ротор и всичко свързано с неговото бъдеще. Тази Инсиня, въпреки че беше открила Немезида, отдавна беше като камък на врата му с това, че постоянно тръгваше в грешна посока. А сега, като не я приемаше, беше изпратила лудата си дъщеря.

— Да не би да мислите, че унищожението на Земята ще дойде утре или догодина? — попита той.

— Не, г-н Губернатор, знам, че ще стане след почти пет хиляди години.

— Ако е така, тогава баща ви отдавна няма да е между живите, както и майка ви и аз, и вие. И когато всички ние умрем, пак ще изминат почти пет хиляди години преди да бъде унищожена Земята, а може би и други планети от Слънчевата Система, ако изобщо стане това. А то няма да стане.

— Не е важно кога ще стане, г-н Губернатор, а че ще стане.

— Майка ви сигурно ви е казала, че много преди да настъпи това време, хората от Слънчевата Система ще научат за това, което мислите, че ще се случи, и ще могат да се справят с този проблем. Освен това, как можем да се занимаваме с унищожението на планетите? В крайна сметка, това става с всички светове. Дори без сблъсък между космически тела, всяка звезда рано или късно се превръща в червен гигант и унищожава планетите си. Както някой ден всички човешки същества ще умрат, така ще загинат и планетите. Просто планетите живеят малко по-дълго. Разбирате ли, млада госпожице?

— Да — каза Марлейна. — С моя компютър сме в добри отношения.

Така си и мислех, помисли си Пит и твърде късно опита да заличи леката язвителна усмивка, която се изписа на лицето му. Тя сигурно беше издала неговото отношение.

— Тогава ще сложим край на нашия разговор, — каза Пит с категоричен глас. — Да се говори за унищожение е глупаво, а дори да не беше така, това няма нищо общо с вас и никога повече не бива да говорите за него, защото ще си изпатите не само вие, но и майка ви.

— Още не сме приключили разговора си, г-н Губернатор.

Пит почувствува, че губи търпение, но каза спокойно:

— Скъпа, госпожице Фишър, когато вашият Губернатор казва, че сме приключили, значи сме приключили — независимо какво мислите вие.

Той понечи да стане, но Марлейна остана на мястото си.

— Искам да ви предложа нещо, което много бихте желали — каза Марлейна.

— Какво?

— Да се отървете от майка ми.

Пит се облегна в стола си съвсем озадачен.

— Какво искате да кажете с това?

— Ако ме изслушате, г-н Губернатор, ще разберете. Майка ми не може да живее така. Тревожи се за Земята и Слънчевата Система и… и понякога мисли за баща ми. Тя смята, че Немезида може да е възмездието на Слънчевата Система и, след като тя я нарече така, се чувствува отговорна за това. Тя е емоционален човек, г-н Губернатор.

— Така ли? И това ли сте забелязала?

— И ви пречи. От време на време ви напомня за неща, които силно я вълнуват и за които вие не искате и да знаете, и за това вие отказвате да я приемете, и ви се иска тя да се махне. Вие можете да я изпратите другаде, г-н Губернатор.

— Наистина ли? Имаме още една Колония. Да я изпратя ли на Нови Ротор?

— Не, г-н Губернатор. Изпратете я на Еритро.

— На Еритро? Но защо да я изпращам там? Само защото искам да се отърва от нея?

— Това ще бъде вашата причина. Да, г-н Губернатор. Но няма да е моята причина. Искам да отиде на Еритро, защото тя не може да работи в Обсерваторията тук. Изглежда уредите винаги са заети и тя чувствува, че я наблюдават през цялото време. Усеща вашето раздразнение. Освен това Ротор не е подходяща база за точни наблюдения. Върти се прекалено бързо и неравномерно.

— Всичко ви е ясно. Майка ви ли ви го обясни? Не, не ми отговаряйте. Не ви го е казала пряко, нали? А косвено.

— Да, г-н Губернатор. Освен това имам и компютъра.

— Този, с който сте приятели?

— Да, г-н Губернатор.

— Значи мислите, че на Еритро тя ще може да работи по-добре.

— Да, г-н Губернатор. Еритро ще бъде една по-стабилна база и тя ще може да направи онези изчисления, които да я убедят, че Слънчевата Система ще оцелее. А дори да се окаже обратното, ще й е необходимо много време, за да се увери в това и поне дотогава ще се отървете от нея.

— Виждам, че и вие искате да се отървете от нея, така ли е?

— Изобщо не е така, г-н Губернатор, — отвърна Марлейна спокойно. — Аз ще замина с нея. Ще се отървете и от мен, което ще ви зарадва повече, отколкото да се отървете от нея.

— Какво ви кара да мислите, че искам да се отърва и от вас?

Марлейна се загледа в него със сериозните си, невъзмутими очи.

— Сега, след като видяхте, че с лекота разбирам чувствата ви, го искате, г-н Губернатор.

Изведнъж Пит изпита отчаяно желание да се отърве от това чудовище.

— Остави ме да го обмисля, — каза той и извърна лицето си. Чувствуваше, че се държи детински като извръща лице, но не искаше това ужасно момиче да го чете като отворена книга.

В края на краищата, това беше самата истина. Сега той наистина искаше да се отърве и от майката, и от дъщерята. Що се отнася до майката, на няколко пъти беше мислил да я заточи на Еритро. Но тъй като тя едва ли щеше да поиска да отиде там, от това щеше да стане неприятен въпрос, а той не понасяше такива неща. Сега дъщеря й му даде причината, поради която Инсиня наистина би поискала да отиде на Еритро, а това естествено променяше нещата.

Той каза бавно:

— Ако майка ви наистина го иска…

— Наистина го иска, г-н Губернатор. Още не ми го е казала, а може и да не си го е помислила още, но ще иска да отиде. Знам, че е така. Имайте ми доверие.

— Имам ли избор? А вие искате ли да отидете?

— Много, г-н Губернатор.

— Тогава веднага ще го уредя. Доволна ли сте?

— Доволна съм, г-н Губернатор.

— А сега можем ли да приключим с разговора?

Марлейна се изправи и непохватно сведе глава в поклон, с който вероятно искаше да изрази уважението си.

— Благодаря ви, г-н Губернатор.

Тя се обърна и излезе, и едва няколко минути по-късно Пит посмя да отпусне лицето си, което чак го болеше от напрежението да изглежда спокоен.

Той не можеше да позволи от нещо, което е казал или направил, или от това как е изглеждал, тя да се досети за решаващия факт за Еритро, за който не знаеше никой, освен него и още един човек.

ЕдинадесетОрбита

19.

Спокойствието на Пит беше нарушено, но той не искаше да бъде така. Решително отмени всичките си