— Естествено, че искам да те опозная по-добре.
— Не е така, — каза бързо Марлейна.
— А как е тогава?
Марлейна погледна настрани.
— Съжалявам, г-н Комендант.
— За какво съжаляваш?
По лицето й пробяга тъга, но тя не отговори.
— Какво има, Марлейна? — тихо попита Дженар. — Трябва да ми кажеш. Много е важно да си искрена с мен. Ако майка ти ти е казала да внимаваш какво говориш, моля те, забрави това. Ако е намекнала, че съм чувствителен, че лесно се засягам, моля те, забрави и това. Всъщност, заповядвам ти да говориш свободно с мен и ни най-малко да не се тревожиш, че ще ме засегнеш и трябва да се подчиниш на заповедта ми, защото аз съм Комендант на Купола на Еритро.
Марлейна внезапно се засмя.
— Вие наистина много искате да разберете какво представлявам.
— Разбира се.
— Защото се чудите как може да съм дъщеря на майка си след като изглеждам така.
Дженар отвори очи.
— Никога не съм казвал подобно нещо.
— Не е необходимо. Вие сте стар приятел на майка ми. Тя ми каза. Но сте я обичал и още не ви е минало съвсем, и очаквахте да изглеждам като нея на младини, но когато ме видяхте, вие трепнахте и се отдръпнахте.
— Така ли? Забеляза ли се?
— Беше почти незабележимо тъй като сте учтив човек и се опитахте да го скриете, но аз лесно го видях. После погледнахте към майка ми и пак към мен. И после — гласът ви, когато за пръв път ме заговорихте. Всичко беше съвсем ясно. Вие си помислихте, че никак не приличам на майка си и се разочаровахте.
Дженар се облегна назад в стола си и каза:
— Но това е невероятно.
Лицето на Марлейна светна от радост.
— Наистина мислите така, г-н Комендант.
— Няма значение дали ми харесва или не. Това е напълно неуместно, когато се сблъскаш със свръхестественото. Откога разбираш езика на тялото, Марлейна?
— Винаги съм го разбирала, но ставам все по-добра. Според мен всеки би могъл да го прави, стига да наблюдава и… да мисли.
— Не е така. Недей да мислиш, че всеки може. И казваш, че обичам майка ти.
— Без съмнение, г-н Комендант. Когато сте до нея го издавате с всеки поглед, с всяка дума, с всяко трепване.
— Мислиш ли, че тя го забелязва?
— Подозира го, но не й се иска да е така.
Дженар отмести поглед.
— Винаги е било така.
— Заради баща ми.
— Знам.
Марлейна се поколеба преди да продължи.
— Мисля, че грешите. Ако можеше да ви види сега…
— За съжаление не може. Но съм толкова щастлив, че ти можеш. Ти си красива.
Марлейна се изчерви. После каза:
— Наистина мислите така.
— Разбира се.
— Но…
— След като не мога да те излъжа, няма да се опитвам. Лицето ти не е красиво. Тялото ти не е красиво. Но
— Да, виждам, — каза Марлейна и се усмихна с такова щастие, че за момент дори лицето й изглеждаше красиво. Дженар също се усмихва и каза:
— Хайде сега да поговорим за Губернатора Пит. След като разбрах, че си едно рядко проницателно младо момиче, това е още по-важно. Съгласна ли си?
Марлейна сключи ръце в скута си и се усмихна с престорена скромност.
— Да, чичо Сийвър. Нали нямаш нищо против да те наричам така?
— Не. Даже съм поласкан. А сега ми разкажи за Губернатора Пит. Той ми нареди да оказвам пълно съдействие на майка ти и да й предоставя свободен достъп до астрономическата ни апаратура. Как мислиш, защо го е направил?
— Майка ми иска да направи точни наблюдения върху движението на Немезида спрямо звездите, а Ротор е прекалено нестабилна база за тази цел. Еритро е много по-подходящ.
— Това някакъв нов проект ли е?
— Не, чичо Сийвър. Тя ми каза, че от много време се опитва да получи необходимите данни.
— Тогава защо не е поискала да дойде тук по-рано?
— Искала е, но Губернаторът Пит й е отказал.
— А сега защо е съгласен?
— Защото искаше да се отърве от нея.
— Така и предполагах — ако постоянно го е занимавала с астрономическите си проблеми. Но тя сигурно му е омръзнала отдавна. Защо я изпраща чак
Марлейна тихо отговори.
— Искаше да се отърве от
Четиринадесет
На лов
29.
Бяха изминали пет години от Отпътуването. За Крайл Фишър беше трудно да повярва в това, тъй като имаше чувството, че е изминало много повече време, безкрайно много време. Ротор не беше в миналото му, а в някакъв съвсем друг живот, който му се струваше все по-невероятен. Наистина ли беше живял там? Наистина ли имаше жена?
Единствено дъщеря си помнеше ясно, но дори този спомен беше объркан, защото понякога като че ли си я спомняше като ученичка.
Разбира се, това объркване се дължеше, до голяма степен, на факта, че животът му през последните три години, откакто Земята беше открила Звездата Съсед, беше трескаво напрегнат. Той постоянно пътуваше до различни Колонии.
Всички те бяха населени с хора от неговата раса, които говореха на неговия език и имаха общо взето неговата културна ориентация. (Това беше предимството на разнообразието на Земята. Тя разполагаше с агенти, които по външност и култура приличаха на населението на всяка Колония.)
Разбира се, той не можеше напълно да се слее с населението на Колониите. Независимо, че външно приличаше на тамошните хора, той говореше с различно произношение, не можеше да понася промените в гравитацията с тяхната грация, не можеше да плава като тях в зоните с ниско притегляне. На всяка Колония, която посещаваше, той се издаваше по много, различни начини и хората винаги леко се отдръпваха от него, въпреки че навсякъде той беше преминал през карантина и лечение, преди да бъде допуснат на самата Колония.
Престоят му на различните Колонии продължаваше по няколко дни или седмици. От него не се очакваше
