да се задържи по-дълго или да създаде семейство, както стана на Ротор. Но Ротор притежаваше хиперпространствения метод, а сега Земята търсеше сведения от по-малка важност или поне той беше изпращан с по-маловажни задачи.
Беше се върнал преди три месеца. Не очакваше ново назначение, а и не гореше от желание за работа. Беше му омръзнало да напуска Земята, да не отговаря на средата, да се преструва на турист.
Старият му приятел и колега, Гаранд Уайлър, току-що се беше завърнал от някаква Колония и сега го гледаше с уморен поглед. Тъмната кожа на красивата му ръка проблесна на светлината, когато я повдигна, за да помирише ръкава си и пак я отпусна.
Фишър се усмихна под мустак. Познаваше този жест, самият той го правеше. Всяка Колония имаше характерна миризма, в зависимост от растенията, които се отглеждаха там, подправките, с които се готвеше, парфюмите, които се използуваха, самите машини и смазочни масла. С нея бързо се свикваше, но когато се завърнеше на Земята човек започваше да я усеща. Това продължаваше дори след като се е изкъпал и е изпрал дрехите си.
— Добре дошъл, — каза Фишър. — Как беше на тази Колония?
— Както винаги — ужасно. Старият Танаяма е прав. Това, което всички Колонии мразят най-много е разнообразието. Те не харесват различията във външността, вкусовете, възможностите и живота. Те се подбират, за да са еднакви и презират всичко останало.
— Прав си, — каза Фишър. — Жалко е.
— Това определение е меко и безчувствено, — отвърна Уайлър. — „Жалко“. „Хопа, изпуснах чинията“. „О, жалко“. „А, развали се контактната ми леща“, „Ех, че жалко“. Тук става дума за човечеството. Става дума за непрестанните усилия на Земята да открие начин за съвместно съществуване на всички култури и раси. Положението все още не е идеално, но е рай в сравнение с това само преди един век. А когато успеем да отидем на Колониите всичко отива по дяволите и се озоваваме в Средновековието. А ти казваш „Жалко“. Как можеш да реагираш по този начин на такава огромна трагедия?
— Съгласен съм, — отвърна Фишър, — но след като не можеш да ми дадеш някакъв практически съвет, какво значение има какви думи използувам? На Акарума ли беше?
— Да.
— Те знаят ли за Звездата Съсед?
— Разбира се. Доколкото знам, новината е стигнала на всички Колонии.
— Разтревожени ли са?
— Ни най-малко. Защо да се тревожат? Имат хиляди години на разположение. Те могат да напуснат Слънчевата Система много преди Звездата да се приближи, особено ако се окаже, че наистина представлява заплаха, което, както знаеш, е абсолютно сигурно. Всички Колонии могат да напуснат Слънчевата Система. Те се възхищават от Ротор и само чакат удобен момент да отпътуват. — Уайлър беше намръщен и говореше с горчивина. Той продължи:
— Всички ще отпътуват, а ние ще останем тук. Как можем да построим достатъчно Колонии, за да спасим осем милиарда човешки същества?
— Говориш като Танаяма. С какво ще си помогнем, ако ги настигнем и ги накажем или унищожим? Пак ще сме тук и пак няма да можем да се махнем от Земята. Какво ще спечелим, ако всички те останат като послушни деца и заедно с нас изчакат Звездата Съсед?
— Това не те вълнува, Крайл. Но Танаяма се вълнува и аз го подкрепям. Той е толкова запален, че ако е необходимо, ще разпердушини Галактиката, за да изнамери хиперпространствения метод за Земята. Той му е необходим, за да настигнем Ротор и да ги разбием, но дори това да не ни помогне, хиперпространственият метод ще ни е нужен, ако се наложи да евакуираме от Земята колкото може повече хора. Така че Танаяма има право, дори мотивите му да са неморални.
— Но да предположим, че открием хиперпространствения метод и разберем, че разполагаме с достатъчно време и средства да евакуираме само един милиард души. Кои ще са те? И какво ще стане, ако тези, които са на власт, започнат да спасяват само хора от своята раса?
Уайлър изръмжа:
— Не е за мислене.
— Прав си, — съгласи се Фишър. — Можем само да се радваме, че няма да сме между живите, когато се стигне дотам.
— Що се отнася до това, — Уайлър снижи гласа си, — може вече да се е стигнало. Подозирам, че вече разполагаме с хиперпространствения метод или, че малко ни остава да го разработим.
Фишър го погледна с дълбоко недоверие.
— Какво те кара да мислиш така? Сънища? Интуиция?
— Не. Познавам една жена, чиято сестра познава един човек от екипа на Стария. Достатъчно ли е?
— Разбира се, че не.
— Не съм в състояние да ти кажа нищо повече. Виж какво, Крайл, аз съм твой приятел. Знаеш, че ти помогнах да се върнеш на работа в Управлението.
Крайл кимна.
— Знам и съм ти благодарен за това. И от време на време се опитвам да ти се отблагодаря с подобни услуги.
— Така е и аз съм ти благодарен за това. Сега искам да ти дам секретна информация, която мисля, че ще е важна за теб я ще ти бъде от полза. Готов ли си да ме изслушаш и да не ме издадеш?
— Винаги готов.
— Разбира се, знаеш с какво се занимаваме.
— Да, — отвърна Фишър. Това беше безсмислен реторичен въпрос, на който не можеше да има друг отговор.
Вече пет години агенти на Управлението (между които беше и Фишър през последните три години) се ровеха из информационните бунища на Колониите. Търсеха полезни отпадъци.
Всички Колонии, както и Земята, работеха над хиперпространствения метод, още откакто се разбра, че Ротор го притежава и особено, откакто Ротор го беше доказал, като напусна Слънчевата Система.
Предполагаше се, че по-голямата част, а може би всички Колонии разполагаха с отделни сведения за дейността на Ротор. Според Споразумението за Огласяване на Научните Постижения всяко от тези сведения трябваше да се оповести открито и тогава, ако успееха да съберат цялата информация, това на практика щеше да означава получаването на хиперпространствения метод. Но явно в този случай това беше неосъществимо. Не се знаеше какви предимства може да донесе новият метод и всяка Колония се надяваше да бъде първа в това отношение и така да получи значителна преднина пред останалите. Ето защо всички криеха това, с което разполагат — ако изобщо разполагаха с нещо — само че никой нямаше достатъчно информация.
Самата Земя с помощта на извънредно сложната система на Земните Служби за Разследване, душеше по всички Колонни без изключение. Земята беше тръгнала на лов и Фишър беше един от ловците.
Уайлър бавно каза:
— Прегледахме събраната досега информация и предполагам, че тя е достатъчна. Ще успеем да разработим пътуване посредством хиперпространствения метод. Мисля, че ще стигнем до Звездата Съсед. Не ти ли се иска да бъдеш един от хората, които ще отидат?
— Защо ще искам да ходя там, Гаранд? Ако изобщо се осъществи това пътуване, в което се съмнявам.
— Убеден съм, че ще се осъществи. Не мога да ти кажа откъде го знам, но можеш да ми вярваш, източникът ми е сигурен. Разбира се, че ще искаш да отидеш. Може да видиш жена си. Ако не нея — тогава дъщеря си.
Фишър неспокойно се размърда. Имаше чувството, че е прекарал половината си живот, стараейки се да не мисли за тези очи. Марлейна вече беше на шест години и сигурно говореше тихо и бавно — като Роузан. Сигурно можеше да вижда в душите на хората — като Роузан.
— Говориш глупости, Гаранд, — каза той. — Дори да успеем да осъществим такъв полет, защо ще ме включват в екипажа? Сигурно ще изпратят специалисти от различни области. Освен това, ако има някой, когото Старият няма да пусне, то това съм аз. Може да ми е позволил да се върна на работа в Управлението и да ми е възлагал задачи, но знаеш какво е отношението му към провала, а аз наистина се провалих на
