Немезида

— Да, мамо.

— Очакваш ли да ти повярвам, Марлейна? Защото не ти вярвам. Ние чухме писъците ти и това не бяха писъци на човек, който иска само да издаде някакъв звук. Това бяха писъци на ужас. Нещо те е изплашило.

— Казах ти. Тишината. Мисълта, че може да съм оглушала.

Юджиния се обърна към Д’Обисон.

— Възможно ли е, докторе, ако човек не чува нищо, абсолютно нищо и ако е свикнал през цялото време около него да има шум, ушите му да си представят, че чуват нещо, за да се чувстват полезни?

Д’Обисон се усмихна насила.

— Доста образно се изразихте, но е вярно, че липсата на дразнител може да причини халюцинации.

— Предполагам, че това ме е притеснило. Но след като чух собствения си глас и стъпките си, се успокоих. Попитайте хората от охраната, които дойдоха да ме приберат. Бях съвършено спокойна и ги последвах в Купола без да създавам никакви неприятности. Питай ги, чичо Сийвър.

Дженар кимна.

— Казаха ми. Освен това ви наблюдавахме. Добре, в такъв случай това е.

— Съвсем не е това — каза Юджиния. Лицето й все още беше бледо — дали от уплахата, или от гняв или от двете. — Тя повече няма да излиза. Експериментът приключи.

— Не, мамо, — каза Марлейна разярена.

Д’Обисон повиши глас, сякаш искаше да предотврати конфликта между майката и дъщерята. Тя каза:

— Експериментът не е приключил, д-р. Юджиния. Не става дума за това дали тя ще излезе отново или не. Сега ни предстои да разгледаме последиците от това, което се е случило.

— Какво искате да кажете? — попита Юджиния.

— Искам да кажа, че чуването на въображаеми гласове, за които говорим, може да се дължи не само на това, че ухото не е привикнало към тишината, но и на зараждаща се умствена нестабилност.

Юджиния изглеждаше потресена.

Марлейна попита високо:

— Имате предвид Епидемията на Еритро?

— Не конкретно, Марлейна, — каза Д’Обисон. — Нямаме никакви доказателства; това е просто една възможност. Така че ще трябва да ти се направи още едно сканиране. За твое добро е.

— Не, — отсече Марлейна.

— Не казвай не, — каза Д’Обисон. — Абсолютно необходимо е. Нямаме друг избор. Това е нещо, което трябва да бъде направено.

Марлейна погледна Д’Обисон с тъмните си, мрачни очи и каза:

— Ви се се надявате че е Епидемията. Вие искате да е Епидемията.

Д’Обисон застина и каза с дрезгав глас:

— Това е абсурдно. Как смееш да говориш така?

Сега Дженар впи поглед в Д’Обисон.

— Рене, говорили сме за Марлейна и ако тя казва, че се надяваш да е заболяла от Епидемията, трябва да си се издала по някакъв начин. В случай, че Марлейна говори сериозно, а не го казва просто от уплаха или гняв.

— Говоря сериозно, — каза Марлейна. — Тя просто преливаше от вълнение и нетърпение.

— Е, Рене, — каза Дженар малко по-студено. — Така ли е?

— Разбирам какво иска да каже момичето, — отвърна Д’Обисон като сбърчи вежди. — От години не съм изследвала напреднал случай на Епидемията. А в дните когато се занимавах с това, когато Куполът беше току-що основан и примитивен, буквално ми липсваха подходящи средства, с които да я изследвам. От професионална гледна точка бих приветствала възможността да направя задълбочено изследване на случай на Епидемията с помощта на съвременната техника и апаратура и може би да открия какво я причинява, как се лекува, как можем да се преборим с нея. Това наистина е причина да се вълнувам. Тази девойка, която нито може да чете мисли, нито има опит в тези неща, интерпретира професионалното вълнение като обикновена радост. Никак не е просто.

— Може да не е просто, — каза Марлейна, — но е злобно. В това не греша.

— Грешиш. Мозъчното сканиране трябва и ще бъде направено.

— Няма, — буквално извика Марлейна. — Ще трябва да го направите насила или да ме упоите, но тогава то няма да е валидно.

Юджиния се обади с треперещ глас.

— Не искам да правите нищо против волята й.

— В случая е без значение дали тя иска или не иска… — започна Д’Обисон когато залитна с ръка на корема си.

Дженар попита:

— Какво ви е?

След това, без да дочака отговор, като остави Юджиния да заведе Д’Обисон до дивана и да я убеди да легне, той се обърна към Марлейна и и каза:

— Марлейна, съгласи се на теста.

— Не искам. Тя ще каже, че съм болна.

— Няма. Гарантирам ти. Освен, ако не е вярно.

— Не е.

— Сигурен съм, че не е и мозъчното сканиране ще го докаже. Моля те, Марлейна, имай ми доверие.

Марлейна погледна към Д’Обисон и отново се обърна към Дженар.

— И ще мога пак да изляза на Еритро?

— Разбира се. Щом поискаш. Ако си нормална — а ти си сигурна, че е така, нали?

— Напълно.

— Тогава сканирането ще го докаже.

— Да, но тя ще каже, че не мога да излизам повече.

— Майка ти ли?

— И докторката.

— Не, няма да посмеят да те спрат. Сега просто кажи, че си съгласна да ти направи мозъчно сканиране.

— Добре. Нека го направи.

Рене Д’Обисон се изправи с усилие.

69.

Д’Обисон внимателно изучаваше компютърния анализ на мозъчното сканиране, докато Сийвър я наблюдаваше.

— Любопитно, — промълви Д’Обисон.

— Това го знам, — каза Дженар. — Тя е особено момиче. Въпросът е дали има промяна.

— Никаква, — каза Д’Обисон.

— Звучиш разочарована.

— Не започвай отново, Коменданте. Има известна доза професионално разочарование. Бих искала да проверя състоянието й.

— Как се чувстваш?

— Току-що ти казах.

— Имам предвид физически. Вчера направи странен колапс.

— Това не беше колапс. Беше от нервно напрежение. Не ми се случва често да бъда обвинявана, че искам някой да е сериозно болен… и това да се приеме за вярно.

— Какво ти беше? Лошо храносмилане ли?