че не е така?
— Трябва да се надяваш, че това няма да се случи.
— Бяхме говорили за напрежението по време на преминаването. Това означава, че дори да се вземе предвид гравитацията, първото ни преминаване може да бъде фатално.
— Може, но шансовете за това са минимални.
— Дори и да не е фатално, няма ли да бъде неприятно?
— Това е по-трудно да се каже, защото изисква индивидуална преценка. Разбери, че тук няма ускорение. С хиперпространствения метод корабът трябва да достигне скоростта на светлината, дори да я надминава понякога, с помощта на нискоенергийно хиперпространствено поле. Коефициентът на полезно действие е нисък, скоростите са високи, рискът е огромен и откровено казано, не знам какви неудобства биха могли да възникнат.
При нашия свръхсветлинен полет, който си служи с високо енергийно поле, преходът се извършва при нормална скорост. Може да се движи със скорост от хиляда километра в секунда, а в следващия момент скоростта ни да стане един милиард километра в секунда без да е имало ускорение. А след като няма ускорение, ние няма да усетим това.
— Как е възможно да няма ускорение, когато скоростта се увеличава милиони пъти за секунда?
— Тъй като преминаването е математическия еквивалент на ускорението. Обаче докато тялото ти усеща ускорението, то не усеща преминаването.
— А откъде знаете това?
— От опитите с животни. При изпращането им от една точка в друга, престоят им в хиперпространството трае само част от микросекундата, но независимо от това се извършва преминаване от пространството в хиперпространството и обратно, а нас ни интересува именно това.
— И сте изпращали животни?
— Разбира се. Когато пристигнат на определеното място не могат да ни разкажат как е минал полетът, но пристигаха съвършено невредими и спокойни. Ясно беше, че не им се е случило нищо лошо. Правили сме опити с десетки животни от всякакъв вид. Експериментирахме дори с маймуни и всички бяха живи и здрави — освен една.
— А какво се случи с нея?
— Тя беше мъртва, жестоко осакатена, но причината беше грешка в програмирането, а не самото преминаване. Нещо такова може да се случи и с нас. Малко вероятно е, но е възможно. Би могло да се сравни с преминаване през врата, на прага на която се спъваш, падаш напред и си счупваш врата. Такива неща стават, но не очакваме това да ни се случи всеки път когато преминаваме през врата. Съгласен ли си?
— Изглежда нямам друг избор, — каза мрачно Фишър. — Съгласен съм.
Два часа и двадесет и седем минути по-късно корабът премина успешно в хиперпространството без някой на борда да усети нещо и така се осъществи първият свръхсветлинен полет със скорост далеч по- голяма от тази на светлината.
По Земното Стандартно време преминаването беше извършено в девет часа и двадесет минути на 15 Януари 2237 година.
Тридесет и едно
Име
66.
Тишина!
Марлейна й се наслаждаваше — още повече защото знаеше, че ако поиска може да я наруши. Тя се наведе за да вдигне някакво камъче и го хвърли срещу една скала. То пукна леко, след което падна неподвижно на земята.
Тя се чувстваше напълно свободна, тъй като бе излязла от Купола облечена така, както би била облечена на Ротор.
Когато излезе от Купола, тя тръгна право към поточето без дори да се огледа за маркировката.
Последните думи на майка й бяха нещо като безсилна молба:
— Моля те, Марлейна, не забравяй, че обеща да не се отдалечаваш много от Купола.
Марлейна се беше усмихнала разсеяно, но не бе обърнала внимание. Може би щеше, а може би нямаше да се отдалечава. Не възнамеряваше да ограничава свободата си на действие, независимо от обещанията, които беше принудена да направи, за да има спокойствие. В края на краищата тя носеше вълнови емитер. Местоположението й можеше да бъде засечено по всяко време. Самата тя можеше да го използва, за да засече посоката, в която се намира Купола.
Ако нещо се случи с нея, ако падне или се нарани по някакъв начин, можеха да дойдат да я приберат.
Ако се удари метеор — ще умре. Никой не може да й помогне тогава, дори да е близо до Купола. Въпреки смущаващата мисъл за метеорите, на Еритро беше така спокойно и прекрасно. На Ротор винаги беше шумно. Където и да отидеш, въздухът трепереше и вибрираше и всякакви звуци блъскаха по уморените ти уши. На Земята трябва да е още по-лошо с осем милиардното й население, милиардите животни, гръмотевици и бурни води, прииждащи от морето и небето. Веднъж се беше опитала да слуша някакъв запис, озаглавен „Шумове от Земята“, но той я накара да потрепери и бързо да го остави.
А Еритро беше изпълнен с прекрасна тишина.
Марлейна стигна до поточето, чиито води ромоляха тихо покрай нея. Тя хвърли едно камъче във водата и се чу тих плясък. Звуците не бяха забранени на Еритро. Те по-скоро служеха като украшения, които придават на тишината още по-голяма стойност.
Тя тропна с крак по глинестата почва край поточето. Чу се тихо тупване и на мястото остана неясен отпечатък. Марлейна се наведе, загреба малко вода в шепата си и я хвърли на земята пред себе си. Образуваха се тъмночервени мокри петна, които изпъкваха на розовия фон. Тя добави още вода и накрая натисна мокрото място с носа на обувката си. Когато отмести крак, отпечатъкът беше по-ясен.
Тук-таме в поточето имаше камъни, по които Марлейна премина на отсрещния бряг.
Тя продължи нататък; вървеше бързо, като размахваше ръце и дишаше дълбоко. Много добре знаеше, че кислородното съдържание във въздуха беше по-малко отколкото на Ротор. Ако се затича, ще се умори много бързо, а и не й се тичаше. Ако се затича, ще изчерпи своята планета по-бързо.
Тя искаше да разгледа всичко! Когато се обърна назад, все още можеше да види Купола и особено сферата, в която се намираше обсерваторията. Това я раздразни. Тя искаше да бъде достатъчно далеч, за да може когато се огледа, да вижда хоризонта като съвършен, макар и нащърбен кръг, без следа от човешко присъствие (освен самата нея).
Да се свърже ли с Купола? Да каже ли на майка си, че ще изчезне от погледа им за малко? Не, това само ще предизвика спор. Те ще засекат вълните й. Ще знаят че е жива и се разхожда. Тя реши да не отговаря, ако се опитат да се свържат с нея. Хайде де! Трябва да я оставят на мира.
Очите й започнаха да свикват с розовия цвят на Немезида и земята наоколо. Не беше просто розов; това беше една игра на светлини и сенки, на виолетови и оранжеви цветове, на места почти до жълто. След време нейните изострени сетива щяха да възприемат това като цяла палитра от нови цветове, също толкова разнообразни като на Ротор, но по-успокояващи. Ако хората заселят Еритро и създадат живот, построят градове? Ще го развалят ли? Или, поучили се от Земния опит, ще подходят различно с тази нова и девствена планета, като създадат свят близък до представата, която носят в сърцата си.
Чии сърца? Това беше проблемът. Всеки човек ще има различна представа и ще започнат да се карат помежду си и да се стремят към несъвместими цели. По-добре ли щеше да бъде, ако оставят Еритро пуст?
Но ще бъде ли това правилно, след като на хората може толкова да им хареса? Марлейна знаеше със сигурност, че тя не иска да напусне Еритро. Той я огряваше. Тя не знаеше причината, но тук се чувстваше у дома си много повече, отколкото на Ротор.
Може би това беше някакъв смътен атавистичен спомен за Земята? Може би копнежът по един голям и
