говори. — Тя каза това с нотка на горчивина, която Пит не пропусна да забележи.
— Изпитвала ли сте го на себе си? — попита той.
— Разбира се. — Д’Обисон изглеждаше мрачна. — Невъзможно е човек да е близо до момичето, без да изпита неудобството от нейната проницателност.
— Какво по-точно се случи?
Д’Обисон се изчерви и за миг стисна устни, сякаш се канеше да възрази на този разпит. Но този миг отмина. Тя почти прошепна:
— След като прегледах Коменданта на Купола, Дженар, Марлейна ме попита как е той. Аз й отвърнах, че състоянието му не е много сериозно и че има надежда да се възстанови напълно. Тя ме попита, „Защо ви разочарова това?“ Аз се стъписах и казах, „Не съм разочарована. Радвам се.“ Тя каза, „Разочарована сте. Съвсем явно е. Недоволна сте.“ Въпреки, че бях чувала за това от други, за пръв път ми се случваше лично и нищо друго не ми дойде на ум, освен да я предизвикам. „Защо да съм недоволна? От какво?“ Тя ме погледна сериозно с големите си, тъмни и живи очи. След това каза, „Изглежда е заради чичо Сийвър…“
Пит я прекъсна:
— Чичо Сийвър? Роднини ли са?
— Не. Мисля, че това е просто израз на чувствата й. Тя ми каза, „Изглежда е заради чичо Сийвър и се чудя дали не искате да го замените като Комендант на Купола.“ При тези нейни думи, аз просто се обърнах и си тръгнах.
— Как се почувствувахте, когато тя ви каза това?
— Вбесих се, естествено.
— Защото ви обиди? Или защото беше права?
— Ами от една страна…
— Не увъртайте, докторе. Права ли беше или не? Толкова ли ви разочарова възможността Дженар да се възстанови, че момичето да забележи, или всичко е било плод на нейното въображение?
Думите на Д’Обисон сякаш излизаха насила:
— Тя усети нещо, което действително съществуваше. — Тя изгледа Пит дръзко. — Аз съм човек и имам своите чувства. А и самият вие току-що споменахте, че има възможност длъжността да ми бъде предложена, което сигурно означава, че според вас имам нужната квалификация.
— Сигурен съм, че сте дълбоко засегната, — каза Пит без следа от чувство за хумор. — Но сега помислете… Имате това момиче, което е особено, което е много странно, ако съдим по мозъчните й изследвания и по поведението й, а освен това тя изглежда незасегната от Епидемията. Може би тя ще се окаже полезен инструмент за изследване на Епидемията?
— Не знам. Предполагам, че е възможно.
— Може би трябва да проверите това?
— Да, но как?
Пит отвърна тихо:
— Нека бъде изложена на влиянието на Еритро колкото е възможно повече.
— Всъщност, — каза Д’Обисон замислено, — тя точно това иска, а Дженар изглежда я подкрепя.
— Чудесно. В такъв случай, вие ще дадете съгласието си от медицинска гледна точка.
— Разбирам. А ако момичето заболее от Епидемията?
— Не трябва да забравяме, че решаването на този проблем стои над здравето на един човек. Предстои ни покоряването на един свят и за целта може да се наложи да платим печална, но неизбежна цена.
— А ако Марлейна бъде унищожена и това не ни помогне да разберем или надвием Епидемията?
— Трябва да се рискува, — каза Пит. — От друга страна, възможно е тя да остане невредима и внимателното й изследване да ни помогне да разберем и надвием Епидемията. В такъв случай ще победим без жертви.
Едва след като Д’Обисон си тръгна, желязната твърдост на Пит му позволи да се признае за заклет враг на Марлейна Фишър. Истинската победа щеше да дойде, ако Марлейна бъде унищожена, а загадката около Епидемията остане неразрешена. С един удар той щеше да се отърве от едно неудобно момиче, което иначе можеше да създаде поколение подобно на себе си; и от един неудобен свят, който иначе можеше, някой ден, да създаде население, също толкова нежелано, зависимо и закърняло колкото беше земното.
64.
Тримата седяха заедно в Купола на Еритро — Сийвър Дженар беше нащрек, Юджиния Инсиня беше дълбоко загрижена, а Марлейна Фишър — явно нетърпелива.
— Марлейна, не забравяй, че не трябва да гледаш към Немезида, — каза Инсиня. — Знам, че вече си предупредена за инфрачервеното й излъчване, но освен това Немезида е звезда с внезапни изригвания. От време на време по повърхността й стават експлозии, които предизвикват появата на бели петна. Това трае само минута или две, но е достатъчно, за да увреди ретината ти, а и не се знае кога ще се случи.
— Астрономите не могат ли да прогнозират тези изригвания? — попита Дженар.
— Засега не могат. Това е едно от многото хаотични природни явления. Все още не сме открили законите, на които се подчинява звездната турбулентност, а сред нас има хора, които смятат, че тези закони не могат да бъдат установени точно. Те са прекалено сложни.
— Интересно, — отбеляза Дженар.
— Ние, разбира се, приветствуваме тяхното съществуване. Те осигуряват три процента от енергията, достигаща до Еритро.
— Това не изглежда много.
— Обаче е. Без тях, Еритро щеше да бъде ледена планета и животът на него щеше да бъде много по- труден. Изригванията представляват проблем за Ротор, който, при появата им, трябва бързо да пригоди консумацията си на светлина и да усили полето за абсорбиране на частици.
Марлейна, която гледаше ту към единия, ту към другия докато разговаряха, накрая се намеси, а в гласа й се усещаше раздразнение.
— Докога ще продължава този разговор? Водите го само за да ме задържите тук. Съвсем явно е.
Инсиня попита остро:
— Къде ще отидеш, когато излезеш навън?
— Някъде наблизо. При онази рекичка, или поточе ли беше.
— Защо?
— Защото е интересна. Просто вода, която тече на открито и не можеш да й видиш началото и края и знаеш, че не циркулира.
— Циркулира, — каза Инсиня, — с помощта на топлината от Немезида.
— Това не се брои. Имам предвид, че няма намеса от страна на хората. Искам просто да стоя и да я гледам.
— Не пий от нея, — каза строго Инсиня.
— Нямам такова намерение. Мога да издържа без вода поне един час. Ако огладнея или ожаднея, или нещо друго, ще се върна. Вдигаш много шум за нищо.
Дженар се усмихна:
— Предполагам, че искаш всичко да се преработва тук, в Купола?
— Да, разбира се. Не е ли естествено?
Дженар се усмихна по-широко:
— Знаеш ли, Юджиния, сигурен съм, че животът в Колониите е променил човечеството завинаги. Нуждата всичко да се преработва вече се е вкоренила в нас. На Земята хората просто изхвърляха неща и предполагаха, че те ще се преработят по естествен път, а разбира се понякога това не ставаше.
— Дженар — каза Инсиня — ти си мечтател. Може би е възможно, ако подложиш хората на натиск, да ги приучиш към полезни навици, но отслабиш ли натиска, лошите навици веднага се появяват отново. Слизането е по-леко от изкачването. Това е така нареченият втори закон на термодинамиката и ако някога колонизираме Еритро, за нула време ще го затрупаме с боклуци.
— Няма — каза Марлейна.
— Защо мислиш така, скъпа? — попита учтиво Дженар.
