— Да, но това е малко. Нашите Мечти, разбира се, са направени тънко. Могат да се попиват много пъти. Дори при десетото попиване намираш нещо ново и пак си удовлетворен. Но колко са истинските познавачи? И още нещо. Продукцията ни е напълно индивидуализирана. Всичко е в първо лице.
— Е, и?
— Това, че „Сънища наяве“ откриват блянотеатри. Вече са открили един в Нешвил с триста кабинки. Клиентът влиза, сяда на креслото, слага дешифратора и си получава Мечтата. Същата, както и другите „зрители“.
— Чух за това, Франк. Нищо ново. Такива опити неведнъж са завършвали с неуспех. Така ще стане и сега. Да ви кажа ли защо? Защото мечтите — това е лично нещо за всеки индивид. Нима ще ви бъде приятно, ако вашият съсед знае за какво мечтаете? Освен това, в блянотеатрите сеансите трябва да започват по разписание, нали? Значи на човек ще му се налага да мечтае не тогава, когато иска, а когато разпореди директорът на театъра. И накрая — една Мечта ще се хареса на един, а на друг — не. Гарантирам ви, че от тези триста посетители поне сто и петдесет ще си тръгнат недоволни и повече няма да се върнат там.
Белинджър бавно нави ръкавите на ризата си и разхлаби вратовръзката.
— Шефе, говорите наизуст — каза той. — Има ли смисъл да се доказва, че ще претърпят неуспех, когато вече имат успех? Днес разбрах, че „Сънища наяве“ опипват почвата в Сент Луис, за да открият театър с хиляда кабинки. Ако всички наоколо мечтаят за едно и също, и вие ще свикнете лесно. Публиката без труд ще привикне да мечтае на указаното място в указания час, ако това е и по-евтино, и по-удобно. По дяволите, шефе, това е форма на общуване. Влюбена двойка отива в блянотеатъра и попива някаква пошла романтична Мечта със стереотипни обертонове и стандартни положения, но въпреки всичко на излизане те ще са на седмото небе, защото са мечтали еднакво. Изпитвали са еднакви сантиментални чувства. Те… те са настроени на една вълна. И, разбира се, отново ще посетят блянотеатъра и ще доведат своите приятели.
— Ами ако Мечтата не им хареса?
— Точно там е работата! Не може да не им хареса! Когато правите изтънчените Мечти на Хилъри с отражения на отразените отражения, с най-хитри образи на трето ниво в обертоновете, с тънък преход на значенията и всички подобни прийоми, с които така се гордеем — всичко това е предназначено за любители на Мечти. Изтънчени Мечти за изтънчен вкус. А „Сънища наяве“ пускат простичка продукция в трето лице, така че да става и за мъже, и за жени. Като тази, която току-що попихте. Прости, с повторения, дори пошли. Предназначени за най-примитивно възприятие. Може би няма да имат фанатични поклонници, но няма да предизвикат и отвращение.
Уейл мълча дълго, а Белинджър не сваляше изпитателния си поглед от него. Накрая Уейл проговори:
— Франк, аз започнах с качествена продукция и няма да я променям. Възможно е да си прав. Възможно е и бъдещето да е на блянотеатрите. Ако е така, ние също ще открием, но в него ще показваме само добри Мечти. А ако „Сънища наяве“ недооценяват широката публика? Няма да избързваме и да се паникьосваме. Винаги съм изхождал от теорията, че качествената продукция непременно намира прием. И колкото и да е удивително, момчето ми, понякога доста добър.
— Шефе… — започна Белинджър и веднага млъкна, защото вътрешният телефон забръмча.
— Какво има, Рут? — попита Уейл.
— Мистър Хилъри, сър — раздаде се гласа на секретарката. — Иска незабавно да се види с вас. Казва, че работата не търпи отлагане.
— Хилъри?! — в гласа на Уейл пролича плахо недоумение. — Изчакайте пет минути, Рут, после го изпратете тук.
Уейл се обърна към Белинджър.
— Днешният ден, Франк, не може да се нарече удачен. Мястото на Мечтателя е в къщи, при неговата „мислителница“. А тъй като Хилъри е най-добрият ни Мечтател, той повече от всички трябва да си е в къщи. Според вас, какво се е случило?
Белинджър, все още терзан от мрачни мисли за „Сънища наяве“ промърмори:
— Извикайте го и ще разберете всичко.
— След малко. Кажете, как е последната му Мечта? Все още не съм запознат с тази, която излезе миналата седмица.
Белинджър сякаш се събуди и смръщи нос.
— Никак.
— И защо?
— Много е накъсана. Направо несвързана. Нямам нищо против резките образи, които придават острота, но нали все пак трябва да има някаква връзка, макар и на най-дълбоко ниво.
— За нищо ли не става?
— Хилъри не прави такива. Наложи се значителен монтаж. Доста изхвърлихме и поставихме стари парчета — от тези, които понякога сам ни изпраща. Е, не се получи първокласна Мечта, но е напълно търпима.
— Какво му казахте за това, Франк?
— Аз да не съм психиатър, шефе? Какво мога да му кажа?
В този момент вратата се отвори и хубавичката секретарка на Уейл въведе в кабинета Хилъри.
Шърман Хилъри беше тридесет и една годишен. Ненаблюдателен човек можеше веднага да познае Мечтателя в негово лице. Не носеше очила, но погледът му беше разсеян като на много от късогледите хора, ходещи без очила, или като на човек, не свикнал да се вглежда в заобикалящия го свят. Беше среден на ръст, но много слаб. Черните му коси би трябвало отдавна да се подстрижат, брадичката бе прекалено къса, а кожата — извънредно бледа. Хилъри изглеждаше много разстроен.
— Здравейте, мистър Уейл — неясно промърмори той и неловко кимна към Белинджър.
— Шърман, момчето ми — приветливо заговори Уейл. — Колко прекрасно изглеждате! Какво се е случило? Мечта ли не успявате да скалъпите? Какво ви вълнува? Сядайте де, сядайте!
Мечтателят седна — на края на стола, здраво стискайки колена, като че се канеше да скочи на крака при първата заповед. Той каза:
— Мистър Уейл, дойдох да ви кажа, че си отивам.
— Отивате си?
— Не желая повече да Мечтая, мистър Уейл.
Старческото лице на Уейл съвсем грохна — за първи път през този ден.
— Но защо, Шърман?
Устните на Хилъри затрепериха. Той бързо заговори:
— Защото не живея, мистър Уейл. Всичко минава покрай мен. Отначало не беше така. Това беше нещо като развлечение. Мечтаех вечер или в свободните дни, когато исках. Е, и по всяко друго време. Когато не исках — не мечтаех. Но сега, мистър Уейл, аз съм вече професионалист. Вие сте ми казвали, че съм един от най-добрите Мечтатели и от мен се очакват нови отенъци, нови варианти на предишни находки, като пърхаща фантазия и двойна пародия.
— Действително няма по-добър от вас, Шърман — каза Уейл. — Вашата миниатюра, в която дирижирате оркестър, се продава успешно вече десета година.
— Това е добре, мистър Уейл. Но нещата стигнаха до там, че не мога да изляза от дома си. Изобщо не виждам жена си. Дъщеря ми дори няма да ме познае. Миналата седмица отидохме на гости — Сара просто ме застави, а аз изобщо нищо не си спомням. Тя казва, че цяла вечер съм седял на дивана, гледал съм право пред себе си и нещо съм си мърморил. Казва, че всички са ме гледали накриво. Плака цяла нощ. Уморих се от това, мистър Уейл. Искам да съм нормален човек и да живея в реалния свят. Обещах на Сара да се махна и напускам. Сбогом, мистър Уейл. — Хилъри стана и с неловко движение подаде ръка на Уейл.
Старият човек меко я отблъсна.
— Ако искате да си отидете, Шърман, вие, разбира се, ще го направите. Но направете услуга на стареца, изслушайте ме.
— Няма да ме разколебаете — каза Хилъри.
