Айзък Азимов
Мечтите са нещо лично
Джес Уейл вдигна поглед от книжата по писалището си. Неговата суховата старческа фигура, орлов нос, хлътнали сумрачни очи и буйна белоснежна коса бяха станали нещо като фирмена марка на световно известната компания „Мечти“.
Той попита:
— Момчето пристигна ли вече, Джо?
Джо Дули беше невисок и набит. На влажните му устни вечно имаше залепена цигара. Сега той я извади от устата си и кимна.
— Родителите също. Изплашени са, но не се учудвам.
— Да не сте сбъркали, Джо? Аз съм зает — Уейл погледна часовника си. — В два часа ще дойде чиновник от министерството.
— Не може да съм сбъркал, мистър Уейл — разпалено заяви Джо и лицето му изрази такава убеденост, че даже тлъстите бузи потрепериха. — Нали ви казах, че видях момчето, когато играеше баскетбол в училищния двор. Да бяхте го зърнали само! Ако топката отиваше към него, съотборниците му бързаха да я вземат, а момчето въпреки това се държеше като звезда. Разбирате ли? Затова си го записах.
— А с него говорихте ли?
— А как иначе? Приближих се до него, когато обядваха. Нали ме знаете, мистър Уейл — Дули възбудено заразмахва цигарата, но успя да хване с длан падащата пепел. — „Момче“, казах му…
— И от него може да се направи Мечтател?
— Казах му: Момче, пристигам направо от Африка и…
— Добре, добре — вдигна ръка Уейл. — Вашето мнение ми е достатъчно. Не мога да разбера как успявате, но ако знам, че вие сте избирали момчето, винаги съм готов да рискувам. Извикайте го!
Момчето влезе с родителите си. Дули им посочи столовете, а Уейл стана и размени с тях любезни ръкостискания. На момчето се усмихна така, че всяка от бръчките му започна да излъчва доброта.
— Ти си Томи Слуцки, нали?
Томи кимна мълчаливо. За своите 10 години той изглеждаше дребничък. Тъмната му коса беше пригладена с неубедителна акуратност, а лицето му беше неестествено чисто.
— Нали си послушно момче?
Майката на Томи се разтопи в усмивка и нежно погали сина си по главата (обаче тревожното изражение не слезе от лицето на момчето).
— Той е много послушно и добро момче — каза тя.
Уейл пропусна съмнителното изявление покрай ушите си.
— Кажи ми, Томи, ти някога слушал ли си Мечти? — попита Уейл момчето, като му подаваше бонбон. След кратко колебание Томи взе бонбона и каза с тънък фалцет:
— Случвало се е.
Мистър Слуцки беше от тези широкоплещести черноработници, които за срам на евгениката се оказваха понякога бащи на Мечтатели. Той се покашля и поясни:
— Понякога сме взимали за момчето някоя и друга Мечта. И съвременни, и старинни…
Уейл кимна и се обърна отново към момчето:
— Тези мечти харесват ли ти, Томи?
— Много глупости има в тях.
— Ти си измисляш къде-къде по-добри, а?
Презрителната усмивка, която се появи на детските устни, смекчи неестествеността на зализаната коса и чисто измитите бузи.
Уейл меко продължи:
— А не искаш ли да помечтаеш за мен?
— Н-не — смутено отговори Томи.
— Това не е трудно, даже е съвсем лесно… Джо!
Дули премести преградата и придвижи към тях блянографа. Момчето застана до апарата в недоумение.
Уейл взе шлема и го показа на Томи:
— Знаеш ли какво е това?
— Не — отвърна Томи, като се отдръпна.
— Това е „мислителница“. Наричаме я така, защото в нея хората мислят. Сложи си я на главата и мисли за каквото искаш.
— И какво ще стане?
— Нищо. Даже е приятно.
— Не! — каза Томи. — По-добре не.
Майка му бързо се наведе към него.
— Не боли, Томи. Прави каквото ти казват — не беше трудно да се разтълкува тона й.
Томи се напрегна целия и им се струваше, че всеки момент ще заплаче. Уейл му сложи мислителницата много бавно и внимателно. Около половин минута мълча, за да може момчето да се убеди, че нищо страшно не е станало и да свикне с ласкавото докосване на фибрилите към шевовете на черепа (през кожата те проникваха съвсем безболезнено) и главно с лекото жужене на променливото вихрово поле.
Накрая каза:
— Сега ще помечтаеш ли за нас?
— За какво? — изпод шлема се виждаха само носа и устата на момчето.
— За каквото искаш. Да речем, часовете в училище са свършили и ти можеш да правиш каквото си поискаш.
Момчето помисли малко, а после възбудено попита:
— Може ли да полетя на стратолет?
— Разбира се! Колкото искаш. Значи, ти летиш на стратолет. Ето, той стартира… — Уейл направи незабележим знак, и Дули включи шифратора.
Сеансът продължи само пет минути, след което Дули изведе момчето и майка му в приемната. Томи беше малко разсеян, иначе изпитанието не му подейства изобщо. Уейл се обърна към бащата:
— Мистър Слуцки, ако пробата се окаже успешна, готови сме да ви изплащаме по 500 долара всяка година докато Томи завърши училище. В замяна искаме само това — той да посещава всяка неделя нашето специално училище.
— Трябва да подпиша някакъв документ, нали? — хрипливо попита Слуцки.
— Разбира се. Та това е сделка, мистър Слуцки.
— Не зная какво да ви отговоря. Чувал съм, че да се открие Мечтател не е толкова лесно.
— Безусловно, безусловно. Но, мистър Слуцки, вашият син все още не е Мечтател. А и не е ясно дали ще стане. За нас тези 500 долара годишно са вложени в лотарийни билети. А за вас те са чиста печалба. Когато Томи завърши училище, може да се окаже, че той не е станал Мечтател, но вие нищо не губите. Напротив, ще получите около четири хиляди долара. Ако все пак той стане Мечтател, ще получава добри пари и тогава ще спечелите истински.
— Той трябва да премине специално обучение, нали?
— Разбира се, и то много сложно! Но за това ще поговорим, когато момчето завърши училище. Тогава за две години ще го обучим окончателно. Доверете ми се, мистър Слуцки!
— И вие гарантирате това специално обучение?
Уейл, който вече подаваше договора на Слуцки заедно с химикалка, се усмихна, остави химикалката и каза:
— Не, не гарантираме. Това не е възможно, защото не знаем дали наистина вашият син има талант. Но петстотинте долара годишно си остават за вас.
Слуцки помисли и поклати глава.
— Ще ви кажа честно, мистър Уейл — рече той. — Когато вашият агент се договори с нас за тази среща, аз позвъних в „Сънища наяве“. Те казаха, че при тях обучението се гарантира.
Уейл въздъхна.
