Слатски се замисли и тръсна глава:
— Ще ви кажа направо, господин Уейл… След като вашият човек уговори с нас на днешната среща, аз се обадих на „Бляскави блянове“. Те ми казаха, че дават гаранции за обучението.
— Господин Слатски — въздъхна Уейл, — не обичам да говоря в ущърб на конкуренцията. Щом казват, че гарантират успешния завършек на обучението, значи ще изпълнят обещанието си, но те не могат да направят от момчето мечтател, ако талантът му не е вроден, независимо от обучението. Ако вземат едно момче без необходимата дарба и го подложат на системата за усъвършенстване, те ще го съсипят. Тогава той няма да стане мечтател, гарантирам ви го. Но няма да е вече и нормално човешко същество. Недейте да причинявате такова нещо на своя син.
Компания „Мечти“ ще бъде напълно откровена с вас. Ако от момчето може да стане мечтател, ние ще го направим. А ако не, ще ви го върнем, без да правим с него никакви опасни експерименти, и ще ви кажем: „Пратете го да учи търговия.“ Така ще е много по-добре и по-здравословно за него. Да ви кажа, господин Слатски… аз имам синове и дъщери, внуци, така че зная какво говоря… не бих позволил нито едно от децата ми да бъде тласнато към мечтателството, ако то няма заложби за това. Не и за милиони долари.
Слатски изтри устни с опакото на ръката си и посегна към писалката:
— Какво пише тук?
— Това е най-обикновен договор. Ние ви плащаме сто долара на ръка още сега. Без никакви условия. После проучваме бляновете на момчето и ако ни се стори, че си заслужава да продължим, обаждаме ви се и правим сделка за петстотин долара на година. Оставете се спокойно в моите ръце, господин Слатски и не се тревожете. Няма да съжалявате.
Слатски сложи подписа си.
Уейл мушна документа в картотеката и подаде на бащата един плик.
Пет минути по-късно, останал сам в кабинета, той сложи размразителя върху главата си и съсредоточено започна да абсорбира бляновете му. Те бяха типично детски. Управлението на въздухоплавателя бе в ръцете на момчето. Летателният апарат представляваше смесица от прототипите във филмираните трилъри, които се въртяха сред хората без време, желание или пари за цилиндри на бляновете.
Когато свали размразителя, видя, че Дули го наблюдава.
— Е, господин Уейл, какво мислите? — запита служителят му нетърпеливо, издавайки чувството си на собственост върху новото откритие.
— Може и да свърши работа, Джо. Може. Момчето има обертонове и за десетгодишната си възраст, без никакво обучение, дава надежди. Когато въздухоплавателят премина през облак, усетих съвсем отчетливо допира на възглавници. А също и мириса на чисти чаршафи, изсъхнали на слънце, това бе изумително докосване. Далече можем да стигнем с него, Джо.
— Добре.
— Но да знаеш, че е необходимо да ги хващаме колкото може по-скоро. А и защо не? Един ден, Джо, всяко дете ще преминава през такива изпитания още след раждането си. Различия в мозъците трябва да има непременно и ние сме длъжни да ги открием. Защото така бихме могли да отделим мечтателите от самото начало.
— По дяволите, мистър Уейл — каза Дули обиден, — какво ще стане тогава с моята работа?
— Все още нямаш основание за тревога, Джо — засмя се Уейл. — Това не може да стане по наше време. Аз сто на сто няма да го видя. Ние ще разчитаме на такива добри търсачи на таланти като теб още много години. Ти само гледай да не изпускаш от очи площадките за игра и улиците… — кокалестата ръка на Уейл потупа ласкаво и одобрително рамото на Дули, — за да ни намериш още няколко Хилари и Жано, тогава „Бляскави блянове“ никога няма да ни стигнат… А сега излизай. Искам да обядвам и да се приготвя за срещата в два часа. С правителството, Джо, с правителството — намигна той важно.
Срещата на Джес Уейл в два часа бе с млад мъж, който имаше зачервени като ябълки бузи, руса коса, носеше очила; младокът целият сияеше от мисълта за мисията, с която бе натоварен и в която влагаше цялата си енергия. Той подаде документите си за самоличност през бюрото на Уейл и се представи: Джон Бърн, служител в отдела за изкуство и наука.
— Добър ден, господин Бърн — поздрави го Уейл. — Как мога да ви услужа?
— Сами ли сме тук? — неочакваният баритон на държавния чиновник изненада шефа на компанията.
— Съвсем сами.
— Тогава, ако нямате нещо против, ще ви помоля да абсорбирате това — Бърн стискаше между палеца и показалеца си един малък, нащърбен цилиндър.
Уейл го взе, претегли го в дланта си, повъртя го оттук-оттам, а после се усмихна широко, така че се видяха дори венците му:
— Не е продукт на компанията „Мечти“, господин Бърн.
— Не съм мислил, че е. Бих искал само да го абсорбирате. Ще задействам автоматичния превключвател за около една минута.
— Това ли е само? — Уейл издърпа приемателя върху бюрото си и сложи цилиндъра в размразяващото устройство. Но после го извади, излъска и двата края на цилиндъра с носната си кърпа и го сложи обратно. — Не прави добър контакт. Аматьорска работа.
После положи подплатения размразяващ шлем на главата си и нагласи контактните пластини на слепоочията си, накрая задейства автоматичния превключвател. Вече можеше да се облегне, да сключи ръце на гърдите си и да започне да абсорбира мислите, запечатани в цилиндъра.
Изведнъж Уейл нервно вкопчи пръсти в реверите на сакото си. Операцията скоро приключи, щом махна размразителя по лицето бе изписан гняв:
— Вулгарна работа. Какво щастие е, че съм стар човек и такива неща вече не ме тревожат.
— И това не е най-лошото, което сме открили — каза тежко Бърн. — Манията придобива много големи размери.
— Порнографски блянове. За мене развитието е съвсем логично — присви рамене Уейл.
— Логично или не, то представлява смъртна опасност за моралния облик на нацията.
— Моралният облик може да понесе много удари — каза Уейл. — Еротиката в една или друга форма е била в услуга на цялата история на човечеството.
— Но не и така, сър. Директното възбуждане чрез мозъка е много по-ефективно от приказките, които се редят в пушалните или от развратните филми. Докато преминава през сетивата, то губи част от своето въздействие.
Уейл не можеше да оспори този факт:
— Какво бихте искали да предприема?
— Можете ли да предположите евентуалния източник на този цилиндър?
— Господин Бърн, аз не съм полицай.
— Не, не, аз не ви моля да вършите работата ни. Отделът ни е способен да извърши свое собствено разследване. По-скоро ви питам дали можете да ни помогнете с познанията, които имате? Казвате, че вашата компания не създава такива цинични продукти. Тогава кой?
— Нито един уважаващ себе си разпространител на блянове. Сигурен съм. Прекалено евтина е изработката.
— Може да е направена така напълно съзнателно.
— А и личи, че не е дело на професионален мечтател.
— Сигурен ли сте, господин Уейл? Не биха ли могли мечтатели да направят подобно нещо за някоя закръглена сумичка, незаконна печалба… или за развлечение?
— Биха могли, но не точно като това парче. Тук няма обертонове. Виждате двуизмерна картина. Разбира се, неща от този род не се нуждаят от обертонове.
— Какво разбирате под „обертонове“?
— Вие, изглежда, не сте любител на блянове? — засмя се Уейл.
Бърн се постара да не заприлича на целомъдрена дева, но не успя кой знае колко:
— Аз предпочитам музиката.
— Е, тя също е хубаво нещо — прие търпеливо реакцията му Уейл, — но така по-трудно ще ви обясня
