Мечтанията са съкровени пожелания

какво са обертоновете в бляновете. Дори хората, които са изкушени за блянове, няма да могат да ви обяснят, ако ги помолите. Но все пак те знаят, че мечтанията не са хубави, ако в тях няма обертонове, дори и да не са в състояние да ви обяснят защо. Ами вижте, когато един опитен мечтател потъва в блянове, той не измисля история като онези старомодните от телевизията или книгите филми. Те имат серия от малки видения. Всяко едно от тях си има няколко значения. Ако ги изследвате внимателно, бихте открили дори пет-шест значения. Докато при абсорбирането на бляновете по обичайния начин не бихте успели да ги забележите. Повярвайте ми, моите психолози посвещават много часове само на този аспект. Всичките обертонове, различните значения се смесват в един поток от насочени чувства. Без тях всичко би било скучно, безвкусно.

Ами ето тази сутрин аз подложих на тест едно момче. Десетгодишно е, но е надарено. За него облакът не е само облак, той е в същото време и възглавница. Възприемането на двете неща едновременно дава много по-дълбоко усещане. Да си призная, момчето е доста примитивно, но когато завърши училище, то ще бъде обучено за мечтател и ще знае какво е дисциплина. Ще владее всички усещания. Ще трупа опит. Ще се учи и ще анализира класическите мечтания от миналото. Ще се научи как да контролира и направлява своите мисли, макар че, забележете, аз винаги съм казвал друго: когато един добър мечтател импровизира…

Уейл изведнъж млъкна, после продължи с по-спокойна интонация:

— Не трябваше да се разпалвам така. Онова, което се старая да ви обясня, е, че всеки професионален мечтател има свои собствени обертонове, тях той не може да прикрие. За специалиста това е все едно да си изпее името в мечтания. И аз, господин Бърн, познавам всичките подписи. А в тази порнография, която сте ми донесли, няма никакви обертонове. Работа на обикновен човек. Може би притежава някакъв нищожен талант, но, общо взето, не се отличава от вас и от мене, той наистина не може да мисли.

— Много хора могат да мислят, господин Уейл, макар и да не са мечтатели — изчерви се Бърн.

— О, не, не става дума за това, какво говорите — започна да жестикулира енергично в знак на протест шефът на компанията, — не се сърдете на приказките на стария човек, но аз нямам предвид логичното мислене. Аз говоря за мисленето в мечтанията. Ние всичките можем да мечтаем криво-ляво, точно като умението ни да се надбягваме. Но в състояние ли сме вие и аз да пробягаме една миля за четири минути? И вие, и аз можем да приказваме, но можем ли да кажем, че сме Даниел Уебстърс? Ето например, когато се сетя за пържола, аз си спомням думата. Може би в съзнанието ми изниква за миг образът на добре зачервена пържола в чиния. Но може би вашето умение да си представяте нещата е по-добро и бихте забелязали хрупкавата сланина, лука и запечените картофи. Не зная. Но един мечтател… Той вижда пържолата, вдишва аромата й, наслаждава се на вкуса й заедно с въгленчето, става му приятно на стомаха, усеща в ръката си ножа, който разрязва пържолата, усеща и стотици други неща наведнъж. Невероятна чувствителност. Вие и аз не можем да го правим.

— Ами тогава мечтанието, което попадна при нас — Бърн прибра цилиндъра във вътрешния джоб на сакото си, — не е дело на професионалист. Но все пак то съществува. Затова ще разчитаме изцяло на вашата помощ за премахването на подобни неща.

— Непременно, господин Бърн. От все сърце.

— Надявам се — правителственият служител осъзнаваше силата на властта, в която бе облечен. — Господин Уейл, какви мерки ще бъдат взети и какви не не зависи от мен, но такива неща — той потупа цилиндъра, който бе донесъл — страшно ще ни изкушат да въведем наистина строга цензура върху мечтанията.

След малко Бърн се изправи:

— Приятен ден, господин Уейл.

— Приятен ден, господин Бърн. Надявам се да ни спохожда само най-доброто.

Франсис Белангер влетя в кабинета на Джес Уейл, както винаги под пара, превъзбуден, червеникавата му коса бе в безпорядък, лицето му също пламтеше от тревога и бе оросено от ситни капчици пот. Сепна го изведнъж видът на Уейл, който седеше приведен над бюрото си и бе обвил с ръце главата си така, че се виждаше само побелялата му коса.

— Шефе? — преглътна разтревожен Белангер.

— Ти ли си, Франк? — Уейл вдигна глава.

— Какво има, шефе? Да не сте болен?

— На тия години не е чудно и да се разболея, но аз съм все още на крака. Може и да залитам, но съм на крака. Днес дойде един държавен мъж.

— Какво искаше?

— Заплашва ни с цензура. Донесе едно парче от ония, които сега се въртят. Пошли мечтания за разпивки.

— Мътните да го вземат! — каза разпалено Белангер.

— Единствената неприятност е в това, че дейността, с която фирмата ни си изкарва прехраната, попада под ударите на морала. Ще правят удари навсякъде. И право да си кажем, ние сме уязвими, Франк.

— Ние ли сме уязвими? Нашата продукция е чиста, само приключения и романтика.

— Няма нужда да уверяваме сами себе си, Франк — Уейл издаде недоволен напред долната си устна и сбърчи чело. — Чиста казваш? Ама зависи как я погледнеш. Може и да не е за разпространение, но ти знаеш, а и аз зная, че всяко мечтание има своето фройдистко значение, то се подразбира. Не можеш да го отречеш.

— Сто на сто, ако го търсиш. Ако си психиатър…

— Може и да не си психиатър, но пак да го забележиш. Редовният зрител не знае за него и най- вероятно да не е в състояние да разграничи фалическия символ от основния образ дори и ако му го посочиш. Но подсъзнанието му знае. Именно допълнителното значение, което се подразбира, прави мечтанията.

— Добре де, какво възнамерява да прави правителството? Да промива подсъзнания ли?

— Там е работата. Не знам какво са решили да предприемат. Виж, онова, което е налично и от което аз съм зависим, е фактът, че публиката обича мечтанията и няма да се откаже от тях… А между другото ти защо се отби? Предполагам, че искаш да говориш нещо с мене?

Белангер подхвърли нещо на бюрото на Уейл и напъха пешовете на ризата си по-дълбоко в панталоните.

Шефът на компанията разчупи блестящото пластмасово покритие на новия цилиндър, който служителят му донесе. От единия край на капсулата луксозен шрифт в пастелно синьо гласеше: „Хималайско пътешествие“. Виждаше се и знакът на фирмата „Сияйни блянове“.

— Продукт на конкурентите — наблегна на всяка дума Уейл, а устните му нервно трепнаха. — Той още не е разпространяван. Как се докопа до него, Франк?

— Няма значение. Искам само да го абсорбирате.

— Днес всеки иска от мене единствено това — въздъхна Уейл. — Франк, да не е някоя пошлост?

— Тук има някои от вашите фройдистки символи — погледна го изпитателно Белангер. — Тесни, дълбоки цепнатини в ледниците между планинските върхове. Надявам се да не смутят покоя ви.

— Аз съм стар човек. От много години насам покоят ми не може да бъде смутен, но предишните мечтания бяха така нескопосно направени, направо ме отвратиха… Добре, да видя какво си донесъл.

Отново включиха техниката. Уейл пак положи размразителя върху главата си и този път остана на стола си, разположен удобно, повече от петнайсет минути, докато Франсис Белангер изпуши нервно две цигари.

Когато Уейл свали шлема и отвори очи, за да разсее мечтанията, служителят му нетърпеливо запита:

— Е, какво ще кажете, шефе?

— Не е по мой вкус — сбърчи чело Уейл. — Скучно, познато. С такава конкуренция компанията ни няма защо да се тревожи и за минута.

— Точно тук ви е грешката, шефе. „Сияйни блянове“ са решили да ни бият с такава продукция. Трябва да направим нещо.