Мечтанията са съкровени пожелания

— Слушай, Франк…

— Не, вие ме послушайте. Това е бъдещето.

— Това! — Уейл изгледа с шеговито съмнение цилиндъра. — Ама то е аматьорска работа, все стари неща. Обертоновете му са много груби. Снегът имаше ясно изразен вкус на лимонов сладолед. Кой сега яде лимонов сладолед насред зима, Франк? Някога е било така. Може би преди двайсет години. Когато Лаймън Харисън за пръв път направи „Снежни симфонии“ за разпространяване на юг, идеята му се оказа голяма работа. Сладолед, нарязани на кубчета планински върхове и склонове, покрити с шоколадова глазура. Това вече спада към клоунадите, Франк. И сега не върви.

— Защото Вие не сте в крак с времето, шефе. Налага се да Ви го кажа направо. Когато Вие подехте бизнеса с мечтанията, купихте права и започнахте да разпространявате продуктите, мечтанията бяха лукс. Пазарът бе малък и индивидуален. Можехте да си позволите да изработвате специални блянове и да ги продавате на висока цена.

— Спомням си добре — каза Уейл, — продължихме в този дух, така работим и сега. Но разкрихме също така и бюро за даване на цилиндри под наем за масите.

— Да, направихме го, но това не е достатъчно. Вярно е, че нашите мечтания са фини. Те могат да бъдат използвани отново и отново. За кой ли път Вие изнамирате все нови неща, нови забавления. Но колко хора могат да ги оценят? И още нещо. Нашата продукция е строго индивидуална. Тя винаги е от първо лице.

— И какво като е така?

— Ами това, че „Сияйни блянове“ отварят палати за блянове. Отворили са един за триста човека в Нашвил. Влизаш, сядаш, слагаш си размразителя на главата и получаваш своята порция блянове. Всеки в залата се наслаждава на един и същи блян.

— Чух за това, Франк. Правено е преди време. Първия път нищо не излезе, сега също няма да го бъде. Искаш ли да знаеш защо? Защото преди всичко мечтанията, бляновете са съкровени преживявания. Ще ти хареса ли съседът ти да знае за какво си мечтаеш? Второ: в една палата на мечтания сеансът трябва да започне по разписание, нали? Така че мечтателят е длъжен да мечтае не когато му се иска, а когато собственикът на палатата му нареди. И най-накрая: мечтанията, които се харесват на един човек, не се харесват на друг. От тези триста човека, давам ти гаранция, сто и петдесет ще са разочаровани. И щом като са разочаровани, те няма да дойдат отново.

Белангер бавно нави ръкавите на ризата си, разкопча яката й, след което каза:

— Шефе, Вие говорите от висотата на собствената си камбанария. Каква полза има сега да доказваме, че палатите за мечтания няма да ги бъде? Те и сега работят. Днес се разнесе новината, че „Сияйни блянове“ правят първата копка за палата с хиляда места в Сент Луис. Хората могат да свикнат с масовите мечтания, нищо че всеки човек в една и съща зала бленува за едно и също. Те дори могат да се приспособят да ги възприемат от определено, предварително известено време, щом като сеансът е евтин и удобен.

— За бога, шефе, та това е социален въпрос. Момче и момиче отиват в двореца на мечтанията и се наслаждават на един и същ евтин, романтичен продукт със стереотипни обертонове и банална ситуация, но независимо от всичко те излизат със сияещи очи. Те просто са имали едно и също мечтание заедно. Изживели са заедно едни и същи сладникави усещания. Те са си лика-прилика, шефе. Човек може да се обзаложи, че ще отидат отново в двореца на мечтанията, а и всичките им приятели ще отидат.

— Ами ако не харесат мечтанието?

— Ето тук се крие всичко. Това е зрънцето. Те няма как да не ги харесат. Щом приготвите специалните мечтания на Хилари с колела в колела в колела, с изненадващи извивки на трето ниво подтонове, с майсторски подчертани значими моменти и всичките други неща, с които ние толкова се гордеем, ами разбира се, че те не са предназначени за всеки. Специалните мечтания са за специални вкусове. Но „Сияйни блянове“ върти простички неща в трето лице, така че поразява и двата пола с един удар. От типа на онова, което току-що абсорбирахте. Просто, познато, изтъркано. Те се целят в най-ниското ниво. Никой няма да е във възторг от него навярно, но и никой няма да го отхвърли.

Уейл дълго остана безмълвен, през това време Белангер не сваляше очи от него.

— Франк — проговори най-после шефът, — аз от самото начало заложих на високото ниво и оттогава винаги го поддържам. Може би си прав. Може би бъдещето е на палатите на мечтания. Щом е така, и ние ще отворим палати, но ще въртим качествена продукция. Вероятно „Сияйни блянове“ недооценяват редовите хора. Хайде да караме по-полека и да не изпадаме в паника. Аз заложих всичко на теорията, че качеството винаги има пазар. Понякога, момчето ми, дори ще се удивиш колко голям пазар…

— Шефе…

Сигналът на интеркома прекъсна Белангер.

— Какво има, Рут? — запита Уейл.

— Тук е господин Хилари, сър — отговори секретарката. — Иска да ви види веднага. Казва, че е важно.

— Хилари? — гласът на Уейл издаваше огромното му удивление. — Изчакайте пет минути, Рут, и едва тогава го пуснете да влезе.

— Днес, Франк — обърна се шефът към Белангер, — определено не е хубав ден за мен. Мястото на един мечтател е в дома му, заедно с мислителя. А Хилари е нашият най-добър мечтател, така че особено той би трябвало да си е у дома. Какво мислиш, че му се е случило?

Белангер, който все още седеше умълчан и мислеше за „Сияйни блянове“ и за палатите за мечтания, каза направо:

— Извикайте го и ще разберете.

— След една минута. Кажи ми как е последното му мечтание? Не съм разглеждал онова от последната седмица.

Белангер се спусна на земята и сбърчи нос:

— Не особено добро.

— Защо?

— Не беше изпипано. Прекалено накъсано излезе. Нямам нищо против резките промени, за да е по-живо мечтанието, разбирате ме, но трябва да има някаква връзка, дори да е само на дълбоко ниво.

— Пълен провал ли е?

— Нито едно мечтание на Хилари не е пълен провал. Наложи се много да редактираме. Орязахме доста неща и монтирахме някакви странни парчета, които ни е изпращал от време на време. Отделни сцени. Не е превъзходно ниво, но ще мине.

— Каза ли му го, Франк?

— Да не ме смятате за луд, шефе? Мислите ли, че е възможно да кажа някоя горчива дума на мечтател?

В следващия миг вратата се отвори и миловидната млада секретарка на Уейл покани с усмивка Шърман Хилари в кабинета.

Всеки би могъл да познае, че трийсет и една годишният Шърман Хилари е мечтател. Той не носеше очила, но вечно замъгленият му поглед навеждаше на мисълта, че или се нуждае от тях, или рядко се вглежда в обикновените земни творения. Младият мъж бе среден на ръст, слаб, с черна коса, която вече се нуждаеше от подстригване, с тясна брадичка, бледа кожа и разтревожен вид.

— Здравейте, господин Уейл — каза съвсем тихо той и кимна машинално едва-едва по посока на Белангер.

— Шърман, момчето ми, добре изглеждаш — посрещна го сърдечно шефът на компанията. — Какво става? Да не би да си оставил някое мечтание да втасва у вас? И сега се тревожиш за него?… Сядай, сядай.

Мечтателят седна на крайчеца на стола, като прибра плътно един до друг краката си, сякаш се подготви да се подчини незабавно на някое нареждане да се изправи веднага.

— Дойдох да Ви кажа, господин Уейл, че се отказвам.

— Отказваш се?

— Не искам повече да мечтая, господин Уейл.

— Защо, Шърман? — в този миг старческото лице на Уейл изглеждаше още по-остаряло отвсякога.