— А ако имате някакви възражения относно реда си, можем да ги разгледаме, когато излезем оттук или по всяко време след това. Казвам се Бигман1. Аз съм Джон Бигман Джонс, но можете навсякъде да ме намерите под името Бигман. — Той направи пауза и после добави — Това, замлянино, е моят прякор. Някакви възражения?
— Никакви — отвърна сериозно Дейвид.
— Отлично! — рече Бигман и отиде към гишето.
Дейвид се усмихна, когато другият се обърна с гръб и седна да чака.
Дейвид беше на Марс по-малко от дванадесет часа и за това време бе успял да регистрира кораба си под чуждо име в обширния подземен гараж извън града, да наеме стая за през нощта в един от хотелите и да прекара няколко часа в сутрешна разходка из покрития с купол град.
На Марс имаше само три такива града. Тяхната малобройност бе продиктувана от разходите за поддържане на огромните куполи и снабдяването с потоци енергия, необходима за осигуряване на земна температура и притегляне. Този, Уинград-сити, кръстен на името на първия човек, достигнал Марс — Робърт Клара Уинград, бе най-големият. Той почти по нищо не се отличаваше от един град на Земята. Беше почти парче от нея, отрязано и поставено на друга планета, сякаш хората на Марс, намиращи се на тридесет и пет милиона мили от Земята при най-голямото доближаване между двете планети, трябваше да скрият някак си този факт от себе си. В центъра на града, където височината на елипсовидния купол достигаше четвърт миля, имаше дори двадесететажни сгради. Липсваха само две неща: слънце и синьо небе. Самият купол беше прозрачен. Денем той разпръскваше слънчевата светлина равномерно върху цялата площ на града от десет квадратни мили. Интензивността на светлината във всички зони на купола беше слаба, така че за хората в града „небето“ бе бледожълто. Общият ефект обаче беше приблизително еквивалентен на земен облачен ден. С настъпването на нощта куполът избледняваше и изчезваше в беззвездната чернота. Но тогава светваха уличните светлини и Уинград-сити приличаше повече от всякога на Земята. В сградите изкуственото осветление се използуваше през цялото денонощие.
Внезапно избухнала разправия накара Дейвид да вдигне поглед.
— По дяволите! — викаше Бигман. — Вие сте ме вписали в черния списък!
Мъжът зад гишето изглеждаше объркан. Той имаше пухкави бакенбарди, с които пръстите му продължаваха да си играят.
— Нямаме черни списъци, мистър Джонс… — започна той.
— Казвам се Бигман. Какво има? Страхувате ли се да покажете приятелското си отношение? Първите няколко дни ме наричахте Бигман.
— Нямаме черни списъци, Бигман. Сега не се търси работна ръка за фермите.
— Какво говорите? Онзи ден Тим Дженкинс бе назначен само за две минути.
— Дженкинс има опит с ракетите.
— Аз мога да управлявам ракета не по-лошо от Тим.
— Но тук сте записан като сеяч.
— И то добър. Нямате ли нужда от сеячи?
— Слушай, Бигман — каза човекът зад гишето, — записал съм те в списъка на резервите. Това е всичко, което мога да направя. Ще ти се обадя, ако нещо се промени. — Той впи поглед в регистрационната книга пред себе си, проследявайки равнодушно записаното в нея.
— Добре, но аз ще стоя тук, докато получите следващото работно място — отвърна през рамо Бигман, отдалечавайки се от гишето. — Ако не ме искат, нека ми го кажат в лицето, разбирате ли? Лично на мен, Джон Бигман Джонс.
Мъжът зад гишето не отговори. Бигман, мърморейки под нос, седна да чака.
Дейвид стана и отиде към гишето. Никой друг не оспори реда му.
— Бих желал да получа работа — каза той.
Мъжът вдигна поглед.
— Какъв вид? — попита той и взе една бланка за наемане на работници.
— Всякаква земеделска работа, каквато можете да ми предложите.
— На Марс ли сте израснал?
— Не, сър, от Земята съм.
— Съжалявам, но нямам свободни места.
— Слушайте, аз умея да работя и се нуждая от работа. Велика Галактико! Нима тук има закон, забраняващ на земляните да работят?
— Няма, но във фермите почти не се намира работа за хора без опит.
— Аз все пак се нуждая от работно място.
— В града има много работни места. Идете на съседното гише.
— Не ми е нужна работа в града.
Мъжът зад гишето го погледна с колебание и Дейвид без труд разбра погледа му. Хората пътуваха за Марс по много причини. Едната от тях бе, когато Земята ставаше неудобна за тях. При съобщение за беглец градовете на Марс бяха грижливо претърсвани (в края на краищата те бяха част от Земята), но досега не бяха откривали никого във фермите. За земеделските синдикати най-добрият работник бе този, който не смееше да отиде на друго място.
— Име? — попита чиновникът и забоде очи във формуляра.
— Дик Уилямс — отвърна Дейвид, като посочи името, под което бе регистрирал кораба.
— Къде мога да се свържа с вас? — го попита чиновникът без да му поиска документите.
— Хотел „Лендис“, стая 212.
Разпитването продължи още дълго. По-голямата част от формуляра трябваше да остане празен. Накрая чиновникът въздъхна и постави бланката в един прорез. Тя бе автоматично микрофилмирана и добавена към постоянните регистрации на офиса.
— Ще ви уведомя, ако се появи нещо — рече той, но думите му не вдъхваха надежда.
Дейвид си тръгна. Не очакваше да го потърсят, но все пак се беше регистрирал като сеяч, търсещ работа.
Следващата стъпка…
В този момент в кантората за наемане на работници влязоха трима души, при което дребният мъж, Бигман, скочи гневно от мястото си. Сега той беше с лице към тях. Държеше ръцете си свободно до бедрата, въпреки че Дейвид не виждаше никакво оръжие.
Трима новодошли спряха.
— Май и друг път сме срещали тук Бигман — могъщото джудже — рече през смях единият от вървящите отзад. — Може би той търси работа, шефе.
Говорещият бе широкоплещест и с разплескан върху лицето нос. В устата си имаше полусдъвкана незапалена пура от зелен марсиански тютюн и силно се нуждаеше от бръснене.
— Тихо, Грисуълд — смъмра го мъжът отпред.
Той бе възнисък и закръглен, а нежната кожа на бузите и врата му бе лъскава и гладка. Бе облечен, разбира се, в типичните за Марс работни дрехи, но те бяха от много по-фин материал в сравнение с тези на другите замеделски работници в помещението. Високите до бедрата му ботуши бяха на тъмно– и светло- розови спирали.
При всичките си по-късни пътувания по Марс Дейвид Стар никога не видя два чифта ботуши с еднакви шарки, нито ботуши, които да не са с крещящо ярки цветове. Това беше белег на индивидуалността сред земеделските работници.
Бигман приближаваше тримата изпъчил малките си гърди и с изкривено от гняв лице.
— Искам си документите от теб, Хенес — каза той. — Имам право на тях.
Възниският мъж отпред беше Хенес.
— Не заслужаваш никакви документи, Бигман — каза тихо той.
— Без прилични документи не мога да си намеря друга работа. Работих при вас две години и свърших своята част от работата.
— Ти направи много повече от това. Махай се от пътя ми! — Той мина тежко покрай Бигман, приближи се до гишето и каза: — Нуждая се от опитен сеяч. Искам да е достатъчно висок. Той трябва да замени едно малко момче, от което желая да се освободя.
