четири месеца сред цялото население на Земята процесът е все още управляем, но скоростта на разпространение може да се увеличи. Ако хората на Земята усетят, че всяка хапка марсианска храна може да се окаже за тях последната, последствията биха били ужасни. Дори да посочим, че смъртните случаи са само петдесет на месец при население пет милиарда, всеки може да си помисли, че със сигурност ще бъде един от тези петдесет.
— Да — съгласи се Дейвид — и тогава пазарът на хранителните продукти от Марс ще рухне. Това би се отразило зле на марсианските земеделски синдикати.
— Това е положението! — сви рамене Конуей, отхвърляйки настрана проблема за земеделските синдикати като нещо неподходящо за момента. — Не виждаш ли нищо друго?
— Виждам, че собственото земеделие на Земята не може да изхрани пет милиарда души.
— Точна така. Не можем да минем без храна от другите планети. Само след шест седмици хората ще започнат да умират от глад. Все пак ако хората се страхуват от марсианска храна, никой не може да предотврати това и не зная колко дълго може да се отлага решението на въпроса. Всяка нова смърт е нов кризисен момент. Дали точно тази смърт няма да бъде обявена по теленовините? Ще излезе ли истината наяве? И на всичко отгоре се появи теорията на Гъс.
— Сигурен съм, Дейвид — започна д-р Хенри, който се бе облегнал назад и тъпчеше грижливо лулата си с тютюн, — че тази епидемия от хранителни отравяния не е естествен феномен. Твърде е разпръсната. Един ден засяга Бенгалия, следващия ден е в Ню Йорк, а по-следващия — в Занзибар. Мисля, че зад нея се крие нечий замисъл.
— Аз ти казвам… — започна Конуей.
— Ако някоя групировка търси начин да установи контрол над Земята, тя, естествено, ще се опита да ни удари в най-слабото място — снабдяването с храна. Земята е най-населената планета от цялата Галактика.
И така би трябвало да бъде, тъй като е люлка на човечеството. Този факт обаче я прави в известен смисъл най-уязвима, защото не може да се самоизхранва. Нашата кошница с хляб е на небето — на Марс, Ганимед и Европа. Ако се прекъсне вносът по какъвто и да било начин, независимо дали с пиратска акция или посредством използуваната сега много по-коварна система, ние бързо ставаме безпомощни. Това е всичко.
— Но ако случаят е такъв, групировката би трябвало да потърси контакт с правителството, дори само за да даде ултиматум? — попита Дейвид.
— Вероятно да, но може би чакат подходящо време. Възможно е и да са се свързали направо с фермите на Марс. Колонистите са своенравни. Те не се доверяват на Земята и ако усетят заплаха за съществуването си, биха могли да се съюзят с тези престъпници. Може би дори — той смукна енергично от лулата — те самите са… Но няма да отправям обвинения.
— А моята задача? — попита Дейвид. — Какво ще трябва да направя?
— Нека му кажа аз — намеси се Конуей. — Дейвид, искаме да заминеш за Централната лаборатория на Луната. Ще бъдеш част от екипа, занимаващ се с този проблем. В момента те получават мостри за изследване от всяка пратка, напуснала Марс. Готвим се да прегледаме проби от няколко вида отровени храни. С половината от всяка проба се хранят плъхове, а при фатален изход останалата част се анализира по всички методи, с които разполагаме.
— Разбирам. И ако чичо Гъс е прав, предполагам, че имате и екип на Марс, нали?
— Много опитни хора. Ще успееш ли да заминеш за Луната утре вечер?
— Без съмнение. Ако това е всичко, мога ли да отида да се приготвям?
— Разбира се.
— А ще имате ли някакви възражения, ако ползувам собствения си кораб?
— Не.
Останали сами, двамата учени дълго съзерцаваха приказните светлини на града, преди да заговорят.
— Колко прилича на Лорънс — рече накрая Конуей. — Ще бъде опасно, а той е толкова млад.
— Мислиш ли наистина, че планът ти ще успее?
— Разбира се — засмя се Конуей. — Ти чу последния му въпрос относно Марс. Той няма намерение да отива на Луната. Познавам го добре. Това е най-сигурният начин да бъде защитен. Официално ще съобщим, че заминава за Луната, а хората от Централната лаборатория са инструктирани да потвърдят пристигането му там. Така твоите заговорници, ако съществуват, няма да се усъмнят, че е член на Съвета, а и той ще поддържа инкогнитото, защото ще мисли, че така ще ни заблуди. Умен е и може би ще направи онова, което ние не успяхме. Още е млад и може да бъде управляван, но след няколко години ще сме му ясни.
Апаратът за свръзка на Конуей тихо звънна.
— Какво има? — попита той.
— Лично съобщение за вас, сър.
— За мен ли? Предайте го! — Той погледна неспокойно Хенри. — Не може да е от конспираторите, за които дрънкаше.
— Отвори го и виж — предложи Хенри.
Конуей разряза плика и гледа известно време втренчено написаното. После се усмихна малко нервно, подхвърли листа на Хенри и се отпусна отново в креслото.
Хенри взе писмото. Съобщението се състоеше само от два разкривени реда, които гласяха:
„Работете по своя начин! Аз съм на Марс!“ и отдолу подпис „Дейвид“.
— Много добре го управляваш — избухна в смях Хенри.
На Конуей не му оставаше нищо друго освен да се присъедини към него.
3. ХОРА ЗА ФЕРМИТЕ НА МАРС
За родения на Земята, Земя означаваше планетата Земя. Тя беше само третата по ред планета от това слънце, което бе познато за обитателите на Галактиката под името Сол. В официалната география обаче понятието включваше всички тела от Слънчевата система. Марс беше толкова Земя, колкото самата Земя, а жителите на Марс бяха толкова земляни, колкото ако живееха на Земята. Законни във всяко отношение. Те гласуваха наравно с всички за представителите във Всеземния конгрес и за Президента на планетата.
Но приликата свършваше дотук. Земляните на Марс се смятаха за съвсем отделен и по-добър род, а новодошлият трябваше да измине дълъг път, за да бъде приет от марсиаиския земеделец като нещо повече от обикновен турист. Дейвид Стар разбра това почти веднага щом влезе в сградата за наемане на земеделски работници. Един дребен мъж вървеше по петите му. Той беше висок пет фута и два инча, а носът му би се трил в гръдната кост на Дейвид, ако застанеха лице срещу лице. Дребосъкът имаше бледочервена коса, сресана право назад и голяма уста. Носеше типично облекло на земеделски работник — горна дреха с отворена яка и високи до бедрата, яркооцветени ботуши.
Като се отправи към гишето, над което светеше надпис „Наемане на земеделски работници“, Дейвид чу около себе си тропот на крака.
— Стой! Забави ход, приятелю! — извика един писклив глас.
Дребният мъж му бе препречил пътя.
— Какво мога да направя за вас? — попита Дейвид. Дребосъкът внимателно го огледа, после протегна ръка и я облегна небрежно на талията на землянина.
— Кога слезе от подвижната стълба? — попита той.
— Каква стълба?
— Землянин, при това твърде обемист. Тясно ли ти стана там?
— Да, аз съм от Земята.
Дребният мъж отпусна ръцете си една след друга надолу, така че те се удариха с плясък в ботушите му. Този жест на земеделските работници означаваше налагане на собствената воля.
— В такъв случай — рече той, — предполагам, че ще заемете чакаща позиция и ще оставите един тукашен жител да си осигури работа.
— Както обичате — отвърна Дейвид.
