Светлините на града започваха да блещукат в ранния полумрак. Скоро по улиците му щяха да се впуснат оживени потоци от хора, а когато светнеха прозорците сградите щяха да заприличат на бижута. Насреща се виждаха куполите на конгресните зали със сгушената между тях резиденция на правителството.
Конуей бе сам в офиса и окото на автомата бе нагласено само на пръстовите отпечатъци на доктор Хенри. Той чувствуваше, че подтиснатостта му намалява. Дейвид Стар бе тръгнал по своя път, внезапно пораснал и готов да получи първата си задача като член на Съвета. Имаше чувството, че ще го посети собственият му син. В известен смисъл това беше така. Дейвид бе негов син, негов и на Огъстъс Хенри.
Отначало бяха трима, той, Гъс Хенри и Лорънс Стар. Как си спомняше Лорънс Стар! Тримата бяха учили заедно, заедно бяха станали членове на Съвета и заедно бяха направили първите си изследвания. После Лорънс беше повишен. Това се очакваше, защото беше най-добър от тримата.
И така, той бе получил назначение на една станция на Венера и за пръв път тримата нямаше да работят заедно. Беше заминал заедно със семейството си. Жена му беше хубавата Барбара Стар! Нито той, нито Хенри се бяха женили и за двамата нямаше момиче, което да може да се сравнява по ум с нея. Когато Дейвид се роди, те бяха за него чичо Гъс и чичо Хектор. Дори понякога се объркваше и наричаше баща си чичо Лорънс.
По пътя за Венера обаче ги бяха нападнали пирати. Имало голямо клане. На практика пиратските кораби не вземат пленници в космоса и за по-малко от два часа са били избити повече от сто човешки същества. Между тях били Лорънс и Барбара.
Конуей си спомняше деня, дори минутата, когато новината достигна до кулата на Научния съвет. За преследване на пиратите в космоса бяха изстреляни патрулни кораби. Те атакуваха астероидните им леговища с безпрецедентна ярост. Дали бяха заловили точно подлеците, унищожили кораба за Венера, никой не можеше да каже, но от тази година мощта на пиратите беше сломена.
Патрулните кораби бяха открили още нещо: малка спасителна ракета, колебаеща се в случайна орбита между Венера и Земята и излъчваща своя студен автоматичен радиосигнал за помощ. В нея имаше само едно уплашено четиригодишно дете, което часове наред не говореше нищо друго освен: „Мама каза, че не трябва да плача“. Това дете беше Дейвид Стар. Неговата история, видяна през детските очи, беше чудновата, но твърде лесна за разтълкуване. Конуей можеше все пак да си представи какви са били последните минути на унищожения кораб: Лорънс Стар умира в командната кабина с разбойниците, напиращи да влязат; Барбара, с бластер в ръка, натъпква отчаяно Дейвид в спасителната ракета, опитва се да я нагласи на автоматично управление и я изпрати в космоса. А после?
Имала е оръжие. Докато е могла, го е използувала срещу врага, а след това и срещу себе си.
Конуей мислеше с болка за това. Ех, ако му бяха позволили да придружи патрулните кораби и да помогне със собствените си ръце за превръщането на астероидните пещери в огнен океан от атомно унищожение. Но бяха му казали, че членовете на Научния съвет са твърде ценни, за да рискуват живота си в полицейски акции, така че трябваше да остане у дома си и да следи новините от лентата на своя теленовинарски проектор.
Конуей и Огъстъс Хенри осиновиха Дейвид, като се опитваха да изтрият от паметта му ужасните космически спомени. Те бяха за него и майка, и баща. Лично следяха за обучението му с единствената мисъл в главата си — да направят от него втори Лорънс Стар.
Дейвид беше надминал очакванията им. Строен, суров и хладнокръвен като баща си, той притежаваше бързите мускули на атлет и острия ум на първокласен учен. На всичко отгоре имаше нещо в кестенявата му, леко къдрава коса, в широко разположените му кафяви очи и следата от цепка в брадичката, изчезваща когато се усмихваше, което много напомняше на Барбара.
Той беше преминал през студентските си години, правейки на пух и прах всички рекорди, както на игралните полета, така и в класните стаи.
Конуей беше смутен.
— Това не е нормално, Гъс. Той надминава баща си.
А Хенри, който не вярваше на излишните приказки, пуфкаше лулата си и гордо се усмихваше.
— Не съм ти го казвал — продължи Конуей. — защото ще ми се смееш, но има нещо ненормално в това. Спомни си, че детето е кръстосвало космоса цели два дни само с тънкия корпус на една спасителна ракета между себе си и слънчевата радиация. Той е бил само на седемдесет милиона мили от Слънцето в периода на максималните слънчеви петна.
— От всичко, което казваш излиза, че Дейвид е трябвало да бъде облъчен със смъртоносна доза — отбеляза Хенри.
— Е, не зная — измърмори Конуей. — Ефектът от радиацията върху живата тъкан, върху човешката жива тъкан има своите тайни.
— Естествено. С нея трудно се експериментира.
Дейвид бе завършил колежа с най-високия регистриран успех. Той успя да направи оригинални изследвания в областта на биофизиката на хабилитационно равнище. Беше най-младият човек, предлаган някога за пълноправен член на Научния съвет.
За Конуей всичко това означаваше тежка загуба. Преди четири години той бе избран за председател на Съвета — чест, за която би дал живота си. Все пак знаеше, че ако Лорънс Стар беше жив, изборът щеше да падне върху него.
С младия Дейвид Стар бе имал само случайни контакти, защото да бъде човек председател на Съвета означаваше да няма друг живот освен неотложните проблеми на цялата галактика. Дори на упражненията във връзка с дипломната му работа видя Дейвид само от разстояние. През последните четири години бе говорил с него само четири пъти.
Затова когато чу да се отваря вратата, сърцето му силно заби. Той се обърна и се отправи с бързи крачки да ги посрещне на вратата.
— Добре дошли, Гъс, старче, и ти, момчето ми — стисна ръцете им той.
Измина цял час. Беше се стъмнило съвсем, когато спряха да говорят за себе си и насочиха разговора към Вселената.
Пръв започна Дейвид.
— Днес за първи път видях, чичо Хектор — каза той. — Знаех достатъчно, за да предотвратя паниката, но бих желал да знам достатъчно, за да предотвратя и отравянето.
— Никой не знае толкова много — рече тъжно Конуей. — Предполагам, Гъс, че пак е причинено от марсиански продукт.
— Няма начин да се разбере, Хектор, но е замесен сорт марсианска слива.
— Предполагам, че ще ми кажете всичко, което е позволено да знам по този въпрос — каза Дейвид.
— То е съвсем малко — започна Конуей. — В последните четири месеца са умрели около двеста души след консумиране на продукти, отглеждани на Марс. Отровата е неизвестна, а симптомите са на неизвестна болест. Настъпва бърза и пълна парализа на нервите, контролиращи диафрагмата и гръдните мускули, което води до парализа на дробовете и след пет минути до фатален край… Но работата е по-дълбока, отколкото изглежда. В няколкото случаи, при които успяхме да стигнем до жертвите навреме, ние се опитахме да им приложим изкуствено дишане, както направи ти, и дори с апарат. Но те все пак умряха за пет минути. Сърцето също е засегнато. Аутопсиите не показаха нищо освен бърза дегенерация на нервите.
— Какво се знае за храната, която ги е отровила? — попита Дейвид.
— В задънена улица сме — отвърна Конуей. — Отровената порция е винаги изцяло консумирана, а продукти от същия вид на масата или в кухнята няма. Хранили сме с тези продукти животни и дори доброволци. Съдържанието в стомасите на умрелите хора дава неясни резултати.
— Тогава откъде знаете, че това е хранително отравяне?
— Многократните случаи на смърт след консумация на марсиански продукт, без да е познато изключение, е повече от съвпадение.
— И очевидно това не е заразно — отбеляза замислено Дейвид.
— Не е. Благодаря на звездите, че не е. Но и така е достатъчно лошо. Досега го пазехме доколкото можем в мълчание, при пълното сътрудничество от страна на Планетната полиция. При двеста случая за
