Дузина пъти сме отивали в Астероидния пояс, за да го очистим от тях и винаги сме оставяли достатъчно, за да ни създават отново грижи. Преди двадесет и пет години, когато…
Белокосият учен внезапно спря. Преди двадесет и пет години родителите на Лъки бяха убити в космоса, а самият той, съвсем малко момче, се беше носил без посока.
Спокойните кафяви очи на Лъки не показваха вълнение.
— Бедата е, че ние дори не знаем къде се намират всички тези астероиди — рече той.
— Разбира се, че не знаем. За събиране на необходимата информация за по-големите астероиди биха били необходими сто кораба за период от сто години. И дори тогава притеглянето на Юпитер винаги ще променя орбитите на някои от тях.
— Все пак, можем да опитаме. Ако изпратим един кораб, пиратите може да не знаят, че тази работа е невъзможна и да се страхуват за последствията от съставянето на една реална карта на астероидите. Когато се разчуе, че започваме наблюдения с цел съставянето на такава карта, корабът ще бъде нападнат.
— И после какво?
— Да предположим, че изпратим един съвсем добре екипиран автоматичен кораб, но без хора на борда му.
— Това би ни струвало твърде скъпо.
— Може би ще си струва. Да предположим, че го снабдим със спасителни лодки, конструирани така, че автоматично да напуснат кораба, когато уредите му регистрират енергийното устройство на приближаващ се хиператомен двигател. Какво мислите биха направили пиратите?
— Ще превърнат спасителните лодки в носещи се метални отпадъци, ще се качат на кораба и ще го закарат в базата си.
— В една от базите си. Правилно. И когато видят, че спасителните лодки се опитват да избягат, няма да бъдат изненадани от липсата на екипаж на борда. В края на краищата това ще бъде един невъоръжен кораб за наблюдения. Не може да се очаква, че екипажът му ще се опитва да се съпротивлява.
— Е, и накъде биеш?
— Да предположим по-нататък, че корабът е направен така, че да експлодира, когато температурата му се вдигне повече от двадесет градуса над абсолютната нула. Това ще стане със сигурност, когато го закарат в един астероид-хангар.
— Предлагаш клопка, а?
— С огромни размери. Взривът ще направи астероида на парчета и по този начин ще унищожи дузина пиратски кораби. Освен това, обсерваториите на Серес, Веста, Джуно и Палас ще регистрират избухването. Тогава, ако успеем да установим местонахождението на останалите живи пирати, ще можем да получим наистина много полезна информация.
— Разбирам.
И те започнаха работа върху „Атлас“.
Призрачната фигура в нишата, водеща към лунната повърхност, работеше уверено и бързо. Запечатаното контролно табло на въздушния шлюз поддаде под тънкия като игла лъч на топлинния микропистолет. Защитният метален диск зейна. Неспокойни, облечени в черна ръкавица пръсти зашариха няколко секунди по него. После дискът бе поставен отново на мястото му и заварен плътно с един по-хладен и по-широк лъч от същия топлинен пистолет. Вратата на шлюза бе отворена. Предупредителният сигнал, който обикновено се включваше при отварянето й, този път не прозвуча, тъй като веригата зад фалшифицирания диск бе прекъсната. Непознатият влезе в шлюза и вратата се затвори зад него. Преди да отвори вратата, която водеше към повърхността и вакуума, той разви гъвкавата пластмаса,която носеше под мишницата си и се вмъкна в нея. Материалът го обгърна изцяло и прилепна към тялото му. Цялостта се нарушаваше от ивица прозрачна силиконова пластмаса през очите му. Малка бутилка с течен кислород бе закрепена за маркуч, който водеше към главата и бе закачен за пояса. Това беше полускафандър, конструиран за бързи преминавания през участъци без въздух и не гарантираше успешно ползване при отсечки, изминавани за повече от час и половина.
Берт Уирсън се сепна и обърна глава.
— Чу ли това? — попита той.
— Нищо не чух — прозина се срещу него Бигман.
— Бих могъл да се закълна, че чух звук от затваряща се врата на шлюз, макар да липсваше предупредителният сигнал.
— Задължителен ли е?
— Разбира се. Трябва да знаем кога една врата е отворена. Където има въздух, сигналът е звуков, а където няма — светлинен. В противен случай някой може да отвори другата врата и всичкият въздух да излети от кораба или от коридора.
— Всичко е наред. Щом няма алармен сигнал, значи няма нищо обезпокоително.
— Не съм сигурен — отвърна часовоят и с равномерни скокове, всеки от по двадесет фута, премина по коридора до нишата на въздушния шлюз. Той спря до един стенен панел и запали три сектора от флуоресцентния таван, осветявайки района с дневна светлина.
Бигман го последва, подскачайки несръчно, рискувайки да загуби равновесие и падне бавно на носа си.
Уилсън извади бластера си. Той провери вратата и после отново погледна към коридора.
— Сигурен ли си, че не си чул нищо?
— Нищо — отвърна Бигман. — Разбира се, не съм се вслушвал.
Пет минути до старта!
От пемзата се вдигна прах, когато облечената в скафандър фигура тръгна бавно към „Атлас“. Космическият кораб, блестеше на земната светлина, но на безвъздушната лунна повърхност тя не проникваше нито на инч в сянката на планинската верига, обграждаща космодрума.
С три дълги скока фигурата пресече осветената част и влезе в черната като катран сянка на кораба.
Лъки се движеше нагоре по стълбата, като се хващаше ръка над ръка и вземаше по десет стъпала на веднъж. Той стигна до въздушния шлюз на кораба. Спря за момент при контролното табло и вратата на шлюза зейна. После се затвори.
На „Атлас“ вече имаше пътник. Един пътник!
Часовоят стоеше пред вратата на въздушния шлюз в коридора и размишляваше колебливо върху външния й вид.
— Тук съм от една седмица — продължаваше да бърбори Бигман. — Натоварен съм да следвам моя другар и да следя да не изпадна в беда. Какво е това за един космически каубой като мен. Не съм имал случай да се измъкна…
— Стига с тези приказки, приятелю — прекъсна го отегченият часовой. — Слушай, ти си приятно дете, но нека отложим разговора за някой друг път. — Той се взря за момент в печата на контролното табло и добави: — Това е странно.
Бигман се беше надул като пуяк. Малкото му лице беше почервеняло. Той сграбчи часовоя за лакътя и така го разтресе, че сам едва запази равновесие.
— Хей, приятелю, кого наричаш дете?
— Слушай, махай се!
— Само една минута. Нека изясним нещо. Не мисля да се оставя да бъда отблъскван само защото не съм толкова висок, колкото първият срещнат. Вдигни ги. Хайде! Вдигни юмруците си или ще ти разплескам носа по цялото лице.
Той танцуваше наоколо и нанасяше лъжливи удари.
Уилсън изненадано го погледна.
— Какво ти стана? Престани да се правиш на глупак!
