— Уплаши ли се?
— Не мога да се бия, когато съм на пост. Освен това нямах намерение да те обидя. Просто си имам работа и нямам време да се занимавам с теб.
— Хей, мисля, че корабът потегля — рече Бигман, който бе свалил по-ниско юмруците си.
Никакъв звук, разбира се, не можеше да премине през вакуума, но земята под краката им леко завибрира в отговор на резките удари от сондата на ракетите, отблъскващи кораба от лунната повърхност.
— Това е добре — сбърчи чело Уилсън, — Мисля, че не е нужно да правя доклад. Във всеки случай е твърде късно.
Той бе забравил за печата на контролното табло.
Старт!
Облицованата отвътре с керамика яма-ауспух се отвори под „Атлас“ и главните ракети изляха яростта си в нея. Бавно и величествено корабът се повдигна и потегли на тласъци нагоре. Скоростта му се увеличи. Той прободе черното небе, смалявайки се докато се превърна в звезда между звездите и накрая изчезна.
Доктор Хенри погледна за пети път часовника си.
— Е, корабът замина. Трябва вече да е заминал — каза той, посочвайки циферблата с дръжката на лулата си.
— Нека се свържем с властите на космодрума — предложи Конуей.
Пет секунди по-късно те гледаха на видеоекрана пустия космодром. Ямата-ауспух беше още отворена. Дори при близката до абсолютната нула температура на лунния мрак тя още димеше.
— Корабът беше много хубав — поклати глава Конуей.
— Все още е много хубав.
— Мисля за него в минало време. След няколко дни ще се превърне в дъжд от разтопен метал. Той е обречен.
— Нека се надяваме, че някоя пиратска база също ще бъде обречена.
Хенри кимна мрачно.
Те и двамата се обърнаха, когато вратата се отвори. Беше Бигман.
— О, Боже — усмихна се той. — Та то било много приятно да се дойде в Луна-сити. Човек може да почувствува как теглото му намалява с всяка измината крачка. — Той тропна с крак и подскочи два-три пъти. — Виждате ли? Ако опитате това тук, където съм аз, ще се ударите в тавана и ще заприличате на един голям глупак.
— Къде е Лъки? — намръщи се Конуей.
— Зная къде е — отвърна Бигман. — Зная къде е той всяка минута. Слушайте, „Атлас“ току-що излетя.
— Това зная — отвърна Конуей. — А къде е Лъки?
— На борда на „Атлас“, разбира се. Къде мислите, че би могъл да бъде?
2. КОСМИЧЕСКА ПАПЛАЧ
Доктор Хенри изпусна лулата си и тя подскочи върху покрития с линолеум под. Той не й обърна внимание.
— Какво?
Конуей почервеня и кръглото му лице се открои на фона на снежнобялата му коса.
— Шега ли е това? — попита той.
— Не. Лъки се качи на борда му пет минути преди излитането. Аз разговарях с часовоя, едно момче на име Уилсън, и му попречих да се намеси. Трябваше да го предизвикам да се бием и щях да му дам да разбере — при тези думи Бигман нанесе един-два бързи юмручни удара във въздуха, — но той се отказа.
— Ти го остави? Не ни предупреди?
— Как бих могъл? Трябваше да правя каквото казва Лъки. Той каза, че трябва де се качи на кораба в последната минута и без никой да разбере. В противен случай вие и доктор Хенри бихте го спрели.
— Той го направил — изпъшка Конуей. — Господи, Гъс, трябваше да предвидя това, вместо да се доверявам на този маломерен марсианец. Бигман, глупако! Ти знаеш, че корабът е само една клопка!
— Разбира се. Лъки също знае. Той каза да не изпращате след него кораби, защото ще развалите работата.
— Така ли? До един час след него ще бъдат изпратени хора.
— Може би не трябва, Хектор — намеси се Хенри и хвана приятеля си за ръкава. — Ние не знаем какво възнамерява да прави, но можем да му вярваме, че ще се измъкне невредим, където и да е.
Конуей се облегна назад, треперейки от гняв и безпокойство.
— Той каза още, че трябва да го посрещнем на Серес и също, че трябва да контролирате нервите си, доктор Конуей.
— Ти… — започна Конуей, но Бигман побърза да напусне стаята.
Орбитата на Марс остана назад, а Слънцето непрекъснато се смаляваше.
Лъки Стар обичаше тишината на космоса. Откакто бе завършил висшето си образование и бе приет за член на Научния съвет, негов дом бе по-скоро космосът, отколкото която и да е планетна повърхност.
„Атлас“ бе кораб с всички удобства. Той беше снабден с провизии за цял екипаж, от които липсваше такова количество, което можеше да бъде обяснено с консумацията му преди достигане на астероидите. Корабът беше пригоден във всяко отношение да изглежда така, като че ли до момента на появяване на пиратите е бил напълно обитаем.
И Лъки ядеше синтетичен бифтек от венерианска мая, марсиански сладкиши и земни пилета без кости.
Ще надебелея, си мислеше той и наблюдаваше небето.
Лъки беше достатъчно близо до Астероидния пояс, за да забележи по-големите астероиди. Тук беше Серес, най-големият от всички, с диаметър близо петстотин мили. Веста беше от другата страна на Слънцето, но Джуно и Палас се виждаха. Ако трябваше да използува корабния телескоп, щеше да открие още хиляди други. Те бяха безброй.
Някога се предполагаше, че между Марс и Юпитер е имало планета, която се е пръснала на парчета преди няколко геологически епохи, но не беше така. Подлецът беше Юпитер. В продължение на милиарди години през еоните на образуване на Слънчевата система мощното му гравитационно поле е разбивало всичко на стотици милиони мили около него. Поради тази причина космическият чакъл между него и Марс никога не е могъл да се обедини в една планета. Вместо това се е обединил в хиляди малки светове.
Най-големите астероиди бяха четири на брой, като всеки от тях бе с диаметър сто или повече мили. Имаше хиляда и петстотин други астероиди с диаметър между десет и сто мили. Следваха хиляди (никой не знаеше точно колко) с диаметър между една миля и десет мили и десетки хиляди с диаметър под една миля, но не по-малки от Великата пирамида. Те бяха в такова изобилие, че астрономите ги наричаха „космическа паплач“.
Астероидите бяха пръснати из цялата област между Марс и Юпитер и всеки от тях се движеше по своя собствена орбита. Никоя друга позната на човека планетна система в цялата Галактика нямаше такъв астероиден пояс.
От една страна той беше добре дошъл. Астероидите образуваха мост за преминаване между главните планети. От друга страна обаче беше пречка. Всеки престъпник, който успееше да избяга към астероидите, беше в безопасност при всички случаи, освен при най-невероятния. Никоя полицейска сила не беше в състояние да претърси всяка една от тези летящи планини.
По-малките астероиди не ставаха за заселване. На най-големите, особено на Серес, имаше добре уредени астрономически обсерватории. На Полае имаше берилиеви мини, а на Веста и Джуно — важни станции за зареждане с гориво. Все пак оставаха петдесет хиляди твърде обемисти астероиди, върху които
