Пиратът го погледна подозрително и после извика приковал поглед в бластера му:
— По дяволите! Тук има човек с револвер!
Последва смях, а един глас кресна:
— Тихо!
В помещението влезе още един човек.
— Дръпни се настрана, Динго — заповяда той. Той беше със свален скафандър и на борда на кораба представляваше нелепа гледка. Дрехите му бяха ушити може би в най-модерния шивашки магазин в Международния град и повече подхождаха за официална вечеря на Земята. Ризата му приличаше на копринена и беше с лъскавина, която можеше да се получи само от най-добрия пластекс. Блясъкът й с цветовете на дъгата беше по-скоро неуловим, отколкото ярък, а плътно прилепналите до глезените му панталони се съединяваха с нея така добре, че като изключим украсения колан, те изглеждаха като цяла дреха. Той носеше маншети, които пасваха на колана му, и небесносин шарф на врата. Кестенявата му коса беше къдрава и изглеждаше добре поддържана. Той беше с половин глава по-нисък от Лъки, но от начина, по който се държеше, младият член на Съвета можеше да разбере, че всяко предположение за благ характер, направено на база на контешкия му костюм, би било съвсем погрешно.
— Казвам се Антън — представи се любезно новодошлият. — Би ли свалил оръжието си?
— Та да ме застреляте! — попита Лъки.
— Може би накрая, но не в момента. Бих желал първо да те разпитам.
Лъки стоеше неподвижно.
— Държа на думата си — продължи Антън и лека червенина се появи на бузите му. — Според хората това е единствената ми добродетел и държа твърдо на нея.
Лъки свали бластера си, а Антън го взе и го подаде на другия пират.
— Махни го, Динго, и излез оттук. — нареди той и се обърна към Лъки. — Другите пътници избягаха със спасителните лодки, нали?
— Това е очевидна клопка, Антън…
— Капитан Антън, моля — той се усмихна, но ноздрите му пламнаха.
— Добре, тогава, това е клопка, капитан Антън. Очевидно вие сте знаели, че на този кораб не е имало нито пътници, нито екипаж. Знаели сте дълго преди да се качите на него.
— Така ли? Как разбра?
— Вие приближихте кораба без да сигнализирате и без да отправите предупредителен изстрел. Не се движехте особено бързо. Игнорирахте спасителните лодки, а вашите хора влязоха безгрижно в кораба, сякаш не очакваха съпротива. Човекът, който първи ме откри, влезе в това помещение с добре закопчан в кобура бластер. Заключенията следват.
— Много добре. А какво правиш ти на един кораб без екипаж и пътници?
— Исках да се срещна с вас, капитан Антън.
3. СЛОВЕСЕН ДУЕЛ
— Е, вече се срещнахте с мен — каза Антън без да промени изражението на лицето си.
— Но не и на четири очи, капитане — отбеляза предпазливо Лъки.
Антън бързо се огледа. Дузина, негови хора със свалени в различен стадий скафандри се тълпяха в помещението, наблюдавайки и слушайки със зяпнали уста. Той почервеня леко и нареди с повишен тон:
— Отивайте да си гледате работата. Боклуци такива, искам пълен доклад за този кораб. И дръжте оръжието си готово за стрелба. На борда може да има и други хора. А ако някой бъде изненадан като Динго, ще бъде изхвърлен оттатък въздушния шлюз.
Започна бавно тътрене към изхода.
— Бързо! Бързо! — извика внезапно Антън. Направи ловко движение и в ръката му се появи бластер. — Ще броя до три и ще стрелям. Едно… две…
Всички мигновено изчезнаха.
Антън се обърна отново към Лъки. Очите му пробляскваха и дишаше ускорено през тънките си бели ноздри.
— Дисциплината е голяма работа — изсумтя той, — От мен трябва да се страхуват повече, отколкото от Земната флота. Тогава корабът е един ум и една ръка. Моите ум и ръка.
Да, помисли Лъки, един ум и една ръка, но чии? Твоите ли?
Усмивката на Антън се беше върнала — момчешка, приятелска и открита.
— Кажи ми сега какво искаш.
Лъки се усмихна в отговор на неговата усмивка и посочи с пръст бластера му, все още изваден и готов за стрелба.
— Имате ли намерение да стреляте? Ако е така, давайте.
— Господи! — възкликна потресен Антън. — Ти си хладнокръвен. Стрелям, когато аз искам. Как се казваш?
Бластерът му не се помръдна.
— Уилямс, капитане.
— Ти си висок и строен, Уилямс. Изглеждаш силен. И все пак аз стоя тук и само при едно натискане на спусъка ти ще умреш. Мисля, че това е много поучително. Двама души и един бластер е цялата тайна на силата. Мислил ли си понякога за силата, Уилямс?
— Понякога.
— Това е единственият смисъл на живота, не мислиш ли?
— Може би.
— Виждам, че силно желаеш да направиш бизнес. Нека започнем. Защо си тук?
— Чух за пиратите.
— Ние сме хората от астероидите, Уилямс. Нямаме друго име.
— Това ме задоволява. Аз дойдох, за да се присъединя към хората от астероидите.
— Ти ни ласкаеш, но пръстът ми е още на спусъка. Защо искаш да се присъединиш към нас?
— Животът на Земята е затворен, капитане. Човек като мен би могъл да се установи на нея и да стане експерт-счетоводител или инженер. Бих могъл дори да ръководя фабрика или да седя зад бюрото и да гласувам на събранията на акционерите. Това няма значение. Каквато и да е работата ми там, тя ще е рутинна. Ще знам как ще протече живота ми отначало докрай. Няма да има нито приключения, нито несигурност.
— Ти си философ, Уилямс. Продължавай.
— Има колонии, но мен не ме привлича животът на земеделски работник на Марс или на превозвач на цистерни за Венера. Привлича ме животът на астероидите. Вие водите суров и пълен с опасности живот. Човек може да стане силен като вас. Както казвате, силата придава смисъл на живота.
— Значи ти си пътник без билет на празен кораб, така ли?
— Не знаех, че е празен. Трябваше да пътувам за някъде. Легалното пътуване в космоса е скъпо, а паспорти за астероидите не се раздаваха тези дни. Знаех, че този кораб е част от експедицията за съставяне на карта на астероидите. Така че чаках последния момент преди той да бъде изстрелян. Точно в този момент всички щяха да са заети с подготовката за пуска, а все, един от въздушните шлюзове щеше да бъде отворен. Един приятел отвлече вниманието на часовоя. Въобразявах си, че ще спрем на Серес. Той непременно трябваше да е главната база за която и да е експедиция към астероидите. Струваше ми се, че щом веднъж попадна там, ще мога без неприятности да се измъкна. Екипажът щеше да бъде от астрономи и математици. Отнемех ли им очилата, щяха да бъдат като слепи. А насочех ли бластер към тях, биха умряли от страх. Веднъж попаднал на Серес, щях по някакъв начин да се свържа с пи… хората от астероидите. Просто.
— Само че когато се качи на кораба се изненада. Така ли беше? — попита Антън.
— Ще кажа. На борда на кораба нямаше никой и преди да успея да осъзная това, той излетя.
— Как си обяснявате цялата тази работа, Уилямс?
— Не мога да си я обясня. Нищо не разбирам.
