— Добре. Нека видим, дали ще можем да я разгадаем. Двамата, аз и ти. — Той махна с бластера и рече остро: — Хайде!
Главатарят на пиратите го поведе към изхода от командното помещение и после по дългия централен коридор на кораба. От една врата пред тях излезе група мъже. Те си размениха къси реплики, но млъкнаха веднага, щом доловиха погледа на Антън.
— Елате тук — повика ги той.
Те се приближиха. Един от тях обърса прошарения си мустак с опакото на ръката и каза:
— На този кораб няма никой друг, капитане.
— Добре. Какво мислите за кораба?
Те бяха четирима, но броят им се увеличи, когато към групата се присъединиха още хора.
— Какво мисли всеки от вас за кораба? — попита по-високо Антън.
Динго си проби път напред. Беше свалил скафандъра и Лъки можеше да види що за човек е той. Гледката изобщо не беше приятна. Динго беше широкоплещест и непохватен, а леко закривените му ръце висяха свободно от изпъкналите рамене. От горната страна на пръстите му имаше косми, а белегът върху горната устна конвулсивно потръпваше. Бе вперил поглед в Лъки.
— Не ми харесва — рече той.
— Корабът ли не ти харесва? — попита рязко Антън. Динго се поколеба. После застана мирно и каза:
— Той вони.
— Защо? Защо казваш това?
— Бих могъл да го разглобя с отварачка за консерви. Попитай останалите и виж дали не са съгласни с мен. Този кош е събран от клечки за зъби. Не би издържал и три месеца.
Разнесе се одобрителен шепот.
— Извинявай, капитане — намеси се мъжът с посивелия мустак, — но електрическата инсталация е изолирана на място. Правена е набързо. Изолацията е вече почти прегоряла.
— Всички заварки са направени наистина набързо — обади се друг. — Шевовете са изпъкнали — посочи той с дебелия си мръсен пръст.
— Какво ще кажете за ремонта му? — попита Антън.
— Би отнел прекалено много време. Не си струва работата. Във всеки случай, не можем да ги извършим тук. Трябва да го закараме на някоя от скалите.
— Астероидите ги наричаме „скали“, нали разбирате? — обясни Антън учтиво на Лъки. Лъки кимна.
— Очевидно моите хора чувстват, че не биха искали да пътуват с този кораб. Защо, според вас, Земното правителство изпраща в космоса празен кораб и на това отгоре паянтов?
— Започва да става все по-объркващо — отвърна Лъки.
— Нека тогава завършим нашето изследване.
Антън тръгна пръв. Лъки го последва по петите. Останалите мъже се повлякоха след тях. Антън вървеше изправен и без страх, сякаш не очакваше нападение от Лъки. Може би имаше основание. По петите на Лъки бяха десет въоръжени мъже.
Те поглеждаха през вратите на малките помещения, конструирани от гледна точка на крайна икономия на пространство. Това бяха: стая за изчисления, малка обсерватория, фотографска лаборатория, помещение за кухня и за спане.
Плъзнаха се надолу към по-ниското ниво през тясна извиваща се тръба, в която псевдогравитационното поле беше неутрализирано, така че всяка една посока можеше да бъде по желание „горе“ или „долу“. Лъки бе накаран да се спуска пръв, следван така отблизо от Антън, че едва успя да се отдръпне (краката му леко се свиха при внезапната допълнителна тежест) преди шефът на пиратите да връхлети върху него. Твърдите и тежки обувки на пирата минаха само на няколко инча от лицето на Лъки.
Лъки възстанови равновесието си и гневно се обърна, но Антън стоеше там, усмихващ се мило и с бластер, насочен право в сърцето му.
— Хиляди извинения — рече той. — За щастие си твърде пъргав.
— Да — измърмори Лъки.
На по-ниското ниво се намираха: машинната зала, електростанцията, пустите легла на спасителните ракети. Тук бяха складовете с гориво, храна и вода, въздушните опреснители и противоатомната защита.
— Е, и какво мислиш за всичко това? — мърмореше Антън. — Вероятно фалшификация, но не виждам нищо нередно.
— Тези неща са трудни за разбиране — рече Лъки.
— Но ти си живял на този кораб дни наред.
— Разбира се, но не съм си правил труда да го разглеждам. Само чаках да ме закара някъде.
— Разбирам. Е, да се връщаме на горното ниво.
Лъки отново беше първи „надолу“ по тръбата. Този път се приземи леко и с грациозността на котка отскочи на шест фута встрани.
Минаха секунди преди Антън да изскочи от тръбата.
— Нерви, а? — попита той. Лъки се изчерви.
Пиратите се появиха един по един. Антън не ги изчака всичките, а тръгна отново по коридора.
— Знаеш ли, човек би могъл да каже, че сме прегледали целия кораб. Повечето хора биха казали така. Не мислиш ли така и ти? — попита той.
— Не — отвърна спокойно Лъки. — Не мисля. Не сме били в банята.
Антън се намръщи и за известно време задоволството изчезна от лицето му. Сега то бе побледняло от заместилия го сдържан гняв, който след малко премина. Той приглади една непокорна къдрица и заразглежда с интерес опакото на ръката си.
— Добре, нека погледнем и там.
Няколко от мъжете подсвирнаха, а останалите възкликнаха по различни други начини, когато съответната врата се отвори с щракане.
— Много е хубава — измърмори Антън. — Много е хубава. Бих казал луксозна.
Тя беше такава! Не можеше да се оспорва. Имаше три отделни кабинки с душове заедно с водопроводните им инсталации, нагласени за сапунена вода (хладка) и вода за плакнене (топла и студена). Имаше също половин дузина корита за пране от хром и слонова кост с поставки за шампоан, сешоари за коса и иглени кожни стимулатори. Не липсваше нищо необходимо.
— В това определено няма нищо нередно — отбеляза Антън. — Прилича на шоу по субетера, а Уилямс? Какво ще кажеш?
— Аз съм объркан.
Усмивката на Антън изчезна с бързината на краткотрайната светла точка на бързодвижещ се кораб върху видеоекран.
— Аз обаче не съм. Динго, ела тук. — После шефът на пиратите се обърна към Лъки — Ей, ти, това е лесна задача. Налице е кораб без жива душа на борда, събран по възможния най-евтин начин, сякаш е правен набързо, но с баня, която е последна дума на техниката. Защо? Мисля, че само за да има в нея колкото е възможно повече тръби. И защо? Защото никога да не заподозрем, че една или две от тях са фалшиви… Динго, коя тръба е това?
Динго ритна една тръба.
— Не я ритай, загубен глупако! Отдели я!
Динго я отдели с къс откос на топлинния си микропистолет. От нея изтръгна жици.
— Какво е това, Уилямс? — попита Антън.
— Жици — отсече Лъки.
— Зная това, тъпако! — Той внезапно бе побеснял. — Какво друго? Ще ти кажа какво друго. Тези жици са нагласени да взривят всяка частица от този кораб, щом го закараме в базата.
— Откъде знаете? — скочи Лъки.
— Ти си изненадан? Не си знаел, че това е голяма клопка? Не си предполагал, че ще закараме този кораб за ремонт в базата ли? Не си знаел, че се е смятало да се вдигнем във въздуха заедно с базата и да
