демон.
И тогава Лъки почувства силния удар от ракетния му пистолет и отново бе завъртян. Той отчаяно се опитваше да излезе от въртенето, но преди да успее, усети силата от звънкия удар при сблъскването на тяло с неговото.
Динго държеше скафандъра му в здрава прегръдка.
Шлем до шлем. Лицево прозорче до лицево прозорче. Лъки бе вперил поглед в белия белег, разсичащ горната устна на Динго. Той се изопна, когато Динго се усмихна.
— Здравей, приятелче — рече той. — Радвам се да те видя.
За момент Динго се отдалечи или поне така изглеждаше, когато охлаби захвата на рамената му. Бедрата на пирата стискаха здраво колената на Лъки, като маймунската им сила го обездвижи. Здравите като конопена връв мускули на Лъки се напрягаха безрезултатно.
Частичното отстъпление на Динго бе предприето само за да освободи ръцете си. Едната, вдигната високо, държеше ракетния пистолет с дръжката напред. Тя се спусна право надолу върху лицевото прозорче и от внезапния разтърсващ удар главата на Лъки се отметна назад. Безпощадната ръка се издигна отново, докато другата се обви около шията на Лъки.
— Не си мърдай главата — изръмжа пиратът. — Сега ще те довърша.
Лъки знаеше, че това щеше да бъде самата истина, ако не действуваше бързо. Стъклото беше здраво и твърдо, но не би издържало дълго на ударите в метал.
Лъки доближи ръката си в бронирана ръкавица до шлема на Динго, изпъна я и бутна с длан назад главата на пирата. Динго наклони главата ей на една страна, освобождавайки се от ръката на Лъки и замахна за втори път с дръжката на ракетния си пистолет.
Лъки пусна двата ракетни пистолета свободно да се провесят на съединителните им тръби и с уверено движение посегна за съединителните тръби на Динговите пистолети. Той ги провря между пръстите на стоманените си ръкавици. Мускулите на ръцете му се свиха и болезнено напрегнаха. Стисна зъби и почувства кръвта да пълзи към слепоочията му.
Динго със свирепо изкривена в радостно предчувствие уста не обръщаше внимание на нищо друго, освен на обърнатото нагоре лице на своята жертва зад стъклото на лицевото прозорче, което бе изкривено, както той си мислеше, от страх. Дръжката още веднъж се спусна надолу. Малка звездичка се появи на мястото на срещата с метала.
Тогава нещо друго поддаде и вселената изглежда полудя.
Първо едната и почти непосредствено след нея и другата съединителна тръба на двата ракетни пистолета на Динго се разкъсаха и неуправляем поток въглероден двуокис изскочи от всяка от тях. Тръбите се извиваха като луди змии и от бурната реакция на неконтролираното ускорение Лъки беше блъскан насам-натам в стените на собствения си скафандър. Динго извика от изненада и хватката му се разхлаби.
Двамата почти се разделиха, но Лъки се държеше неумолимо за един от глезените на пирата.
Струята въглероден двуокис секна и Лъки се покатери нагоре ръка над ръка по крака на своя противник.
Очевидно двамата бяха вече неподвижни. Случайно насочените струи ги бяха оставили дори без каквото и да е осезаемо въртене. Тръбите от ракетните пистолети на Динго, сега мъртви и провиснали, се бяха изпънали в крайното си положение. Всичко изглеждаше тихо, тихо като смъртта.
Но това беше измама. Лъки знаеше, че се движат със скорост мили в секунда в посоката, в която ги беше изпратила последната струя газ. Те и двамата бяха сами и изгубени в космоса.
5. ОТШЕЛНИКЪТ НА СКАЛАТА
Сега Лъки беше на гърба на Динго и той го беше стиснал с бедрата си през кръста.
— Динго, чуваш ме, нали? — попита той тихо и неумолимо. — Не зная къде се намираме, нито къде отиваме, но ти също не знаеш. Така че сега сме нужни един на друг. Готов ли си да сключим сделка? Ти можеш да разбереш къде се намираме, защото твоето радио ще достигне корабите, но не можеш да се върнеш без въглероден двуокис. Аз имам достатъчно за двама ни, но ще се нуждая от теб да ни водиш по обратния път.
— Да те вземат мътните, разрушител! — извика Динго. — Като те довърша, ще взема твоите ракетни пистолети.
— Не мисля, че ще можеш — отвърна хладно Лъки.
— Смяташ и от тях ли да изпуснеш газа? Давай! Направи го! Капитанът ще ме открие, където и да се намирам, докато ти ще се носиш в космоса с разбит шлем и замръзнала кръв по лицето.
— Не е точно така, приятелю мой. Знаеш ли, на гърба ти има опряно нещо. Може би не можеш да го почувстваш през метала, но то е там, уверявам те.
— Ракетен пистолет, ето какво. Това не означава нищо докато се държим заедно.
Динго извиваше ръцете си, опитвайки се да улови Лъки.
— Не съм участвувал в дуел с ракетни пистолети — прозвуча весело гласът на Лъки, — но зная за тях повече от теб. Изстрели от ракетни пистолети се разменят на мили един от друг. Няма въздушно съпротивление, което да забави и разбърка газовия поток, но съществува вътрешно съпротивление. В потока винаги има някаква турболентност; кристалчетата се блъскат едно в друго и забавят движението си. Газовата линия се разширява. Ако пропусне целта, тя се разсейва в космоса и изчезва, но ако накрая улучи, силата на удара не се смекчава и след много мили.
— За какво, по дяволите, говориш? Накъде биеш? — попита пиратът като се извиваше с нечовешки усилия, а Лъки сумтеше и със сила го принуждаваше да се връща в предишното си положение.
— Само за следното: какво предполагаш ще се случи, когато въглеродният двуокис улучи целта два инча преди турболентността да е успяла да намали скоростта на струята или да я разшири? Не гадай, аз ще ти кажа. Той ще премине през скафандъра, а също и през тялото ти като огъня на горелка.
— Ти си глупак! Говориш смешни неща!
Динго яростно проклинаше, но изведнъж замръзна неподвижно.
— Тогава се опитай — рече Лъки. — Мръдни се! Моят ракетен пистолет е плътно опрян в скафандъра ти, а аз натискам спусъка. Опитай се да мръднеш.
— Ти нарушаваш правилата — озъби се Динго. — Това не е чиста победа.
— Получих пукнатина на лицевото прозорче — каза Лъки. — Те ще разберат кой е нарушил правилата. Имаш половин минута да решиш.
Секундите минаваха в мълчание. Лъки улови движение на ръката на Динго.
— Сбогом, Динго! — каза той.
— Чакай! Чакай! — изкрещя силно Динго. — Само разширявам обхвата на предаване. — После той повика по радиото: — …Капитан Антън… капитан Антън…
За да се върнат до корабите им бяха необходими час и половина.
„Атлас“ се движеше отново в космоса след пленилия го пиратски кораб. Автоматичните му системи бяха прехвърляни на ръчно управление, когато беше необходимо, а първокласен екипаж от трима души контролираше мощността му. Както и преди в списъка на пътниците фигурираше само едно лице. Лъки Стар.
Лъки бе затворен в една кабина и виждаше екипажа само когато носеха полагащите му се порциони. Собствените порциони на „Атлас“, си мислеше Лъки. Или поне каквото беше останало от тях. По-голямата част от храната и ненужните за непосредственото управление на кораба инструменти бяха вече пренесени на пиратския съд.
Първата храна му донесоха и тримата пирати. Бяха мършави мъже, обгорени от суровите лъчи на космическото слънце.
Те мълчаливо му подадоха подноса, прегледаха внимателно кабината, стояха докато отвори консервените кутии и стопли съдържанието им и после отнесоха остатъците.
— Седнете, мъже — покани ги Лъки. — Не трябва да стоите прави, докато се храня.
Те не отговориха. Единият, най-слабият и най-високият от тримата с изкривен на една страна нос, който
