Джоузеф Патрик Хенсън и тъй като ще си правим компания за неопределен период от време, надявам се, че ще се сприятелим.
Той протегна ръка в метална ръкавица и Лъки я сграбчи.
— Аз съм Бил Уилямс — каза той. — Споменахте, че сте отшелник. Да не искате да кажете, че през цялото време живеете тук?
— Точно така.
Лъки огледа жалката отломка гранит и кварц и се намръщи.
— Астероидът не изглежда много примамлив.
— Въпреки това ще се опитам да направя всичко, което зависи от мен, за да се чувствате удобно.
Отшелникът докосна участък от плочата или скалата, от която бе излязъл и част от нея отново се отвори. Лъки отбеляза, че ръбовете бяха скосени от вътрешната страна и облицовани с ластиум или някакъв подобен материал за осигуряване на херметичността.
— Няма ли да влезете, господин Уилямс? — покани го отшелникът.
Лъки влезе и скалната плоча се затвори зад тях, После светна флуоресцентна лампичка и разпръсна мрака. Тя разкри малък въздушен шлюз с размери колкото да побере двама души.
Замига една сигнална червена светдинка и отшелникът каза:
— Сега вече можете да отворите лицевото прозорче на шлема си. Тук има въздух. — И докато говореше, отвори своето.
Лъки последва примера му, поемайки чистия пресен въздух с пълни гърди. Не бе лош. Беше по-добър от този на борда на кораба. Без съмнение. А когато се отвори вътрешната врата на шлюза. Лъки ахна от учудване.
6. КАКВО ЗНАЕШЕ ОТШЕЛНИКЪТ
Толкова луксозни помещения Лъки рядко бе виждал дори на Земята. Беше дълго тридесет фута, широко двадесет и високо тридесет. Опасваше го балкон. Горе и долу стените бяха подредени с книги-филми. На една поставка бе инсталиран проектор, а на друга се намираше модел на Галактиката, подобен на скъпоценен камък. Осветлението беше изцяло индиректно.
Щом пристъпи в помещението, Лъки веднага почувства дръпването на гравитацията, създавана от псевдогравитационните двигатели. Тя не бе нормалната земна гравитация. Изглежда беше някъде между земната и марсианската. Налице беше възхитителното усещане за лекота и все пак притеглянето бе достатъчно, за да позволи пълна координация на мускулите.
Отшелникът беше свалил своя скафандър и го бе провесил над едно корито от бяла пластмаса. Покрилият го лед при влизането им от мразовития космос в помещението с топъл и влажен въздух можеше да се отцежда при топенето си.
Отшелникът бе висок и изправен, а лицето му — розово и гладко. Косата и рунтавите му вежди бяха съвсем бели, а ръцете му бяха покрити с изпъкнали вени.
— Да ви помогна ли да свалите скафандъра си? — попита учтиво той.
— О, не. Ще се оправя сам — дойде на себе си Лъки и бързо се измъкна от него. — Мястото, където живеете, е твърде необикновено.
— Харесва ли ви? — попита с усмивка Хенсън. — Бяха нужни много години, за да се направи да изглежда така. Това не е всичко, което има в моя малък дом. — Той изглеждаше изпълнен с тиха гордост.
— Представям си — рече Лъки. — Тук трябва да има мощна електроцентрала за светлина и отопление, както и за поддържане на псевдогравитационното поле. Трябва да имате въздухоочистител и принудителна вентилация, водни запаси, складове за храна и всичко друго, необходимо за живеене.
— Точно така.
— Животът на един отшелник не е лош.
Очевидно отшелникът беше и горд, и поласкан.
— Не би трябвало да бъде — отвърна Хенсън. — Седнете, Уилямс, седнете. Искате ли нещо за пиене?
— Не, благодаря — отвърна Лъки, разполагайки се в едно кресло. Неговите на външен вид нормални седалка и облегалка прикриваха меко диамагнитно поле, което поддаваше под тежестта му само до известна степен, след което получаваше моделирано по всяка крива на тялото му равновесие, — Освен ако можете да ми предложите чашка кафе?
— Не представлява никаква трудност — отвърна старецът и влезе в една ниша.
След няколко секунди той се върна с две димящи чаши, от които се носеше приятен аромат.
Страничната облегалка на креслото на Лъки се разгъна в тясна поличка при подходящото докосване от Хенсън с крак и отшелникът постави едната чаша в предназначената за тази цел вдлъбнатина. После направи пауза, за да се взре в по-младия мъж.
— Да? — вдигна поглед Лъки.
— Нищо, нищо — поклати глава Хенсън. Погледите им се срещнаха. Светлините в по-отдалечените части на обширното помещение отслабнаха, като достатъчно светла за виждане остана само една област, заобикаляща непосредствено двамата мъже.
— А сега ще извините любопитството на стареца — рече отшелникът. — Биха желал да ви попитам, защо сте дошъл тук?
— Не съм дошъл. Бях доведен — отвърна Лъки.
— Искате да кажете, че не сте от… — Хенсън направи пауза.
— Не, не съм пират. Поне още не.
— Не разбирам — каза Хенсън и остави чашата си. Изглеждаше разтревожен. — Вероятно казах неща, които не трябваше да казвам.
— Не се безпокойте за това. Имам намерение в най-скоро време да стана един от тях.
Лъки допи кафето си и после, подбирайки внимателно всяка своя дума започна да разказва за преживяното от качването си на „Атлас“ на Луната и продължи до настоящия момент.
Хенсън слушаше внимателно.
— И сигурен ли сте, че това искате да вършите, млади човече, след като сега се запознахте отчасти с начина им на живот?
— Сигурен съм.
— Защо, в името на Земята?
— Точно така. Заради Земята и заради това, което направи с мен. Тя не е място за живот. А вие защо сте дошъл тук?
— Страхувам се, че това е дълга история. Но ти не се безпокой. Няма да ти я разказвам. Преди много години купих този астероид като място за кратки отпуски и постепенно започнах да го харесвам. Продължих да разширявам помещението. Малко по малко донесох от Земята мебели и книги-филми. Накрая открих, че тук имам всичко необходимо за живот. Така че защо да не остана за постоянно?
— Наистина, защо не? Вие сте умен. Там, на Земята, е бъркотия. Твърде много хора. Твърде много долни служби. Почти невъзможно е да се избяга към планетите, а ако човек успее, това означава работа с физически труд. За човек няма по-добра възможност, докато не дойде на астероидите. Не съм достатъчно възрастен, за да се установя като вас. За младия човек е свободният и пълен с вълнуващи преживявания живот. Тук има място за шеф.
— Тези, които са вече шефове, не обичат младежите с шефски намерения в главата. Антън, например. Виждал съм го и знам.
— Може би, но досега си удържа на думата — рече Лъки. — Той каза, че ако победя този Динго, ще имам шанс да се присъединя към хората от астероиднте. Изглежда като че ли съм го получил.
— Изглежда само, че сте тук. Това е всичко. Какво ще стане, ако той се върне с доказателство или каквото той счете за доказателство, че сте човек на правителството?
— Няма да донесе.
— Ами ако донесе? Само за да се отърве от вас?
Лицето на Лъки потъмня и Хенсън, леко намръщвайки се, отново го погледна с любопитство.
