— Не би го направил — отвърна Лъки. — Един здрав и силен мъж може да му бъде полезен и той го знае. Между другото, защо ме поучавате? Самият вие живеете на астероид и имате връзка с тях.
— Вярно е — сведе поглед Хенсън. — Не трябваше да ви се меся. Това е само защото съм тук сам от толкова дълго време. Склонен съм да говоря твърде много, когато дойде някой, само за да слушам звука от гласовете. Слушайте, време е за вечеря. Ще се радвам да вечеряте с мен в тишина, ако така предпочитате. В противен случай ще говорим за каквото искате.
— Благодаря ви, господин Хенсън. Разбирам ви.
— Добре.
Лъки последва Хенсън през една врата в малък килер, подреден с консервирана храна и всякакви видове концентрати. Нямаше нито една от познатите на Лъки фабрични марки. Вместо това съдържанието на всяка консервена кутия бе описано с ярко оцветени гравюри, които бяха неразделна част от метала.
— Прясното месо го държа обикновено в специално хладилно помещение. Знаете, че на един астероид можете да получите колкото искате ниска температура, но едва от две години мога да се снабдявам с този вид провизии.
Той избра от полиците половин дузина консерви плюс една кутия с млечен концентрат. По негово предложение Лъки взе от по-ниската лавица запечатана кутия от един галон с вода.
Отшелникът бързо нареди масата. Консервите бяха самоподгряващ се тип и се отваряха в чиниите с включената към тях отварачка.
— Имам отвън цяла долина запълнена с тези неща — каза леко забавлявайки се Хенсън, сочейки консервените кутии. — Т.е., те са изхвърлени там. Количество натрупано за двадесет години.
Храната беше добра, но странна. Приготвена бе на база мая, каквато произвеждаше само Земната империя. Никоя друга планета в Галактиката не бе така гъсто населена, с толкова много милиарди хора, за да развива тази земеделска култура. На Венера, където растяха повечето сортове мая, можеше да се произведе имитация на почти всякакъв вид храна: бифтеци, орехи, масло, захарни изделия. Те бяха толкова хранителни, колкото и истинските. За Лъки, обаче, на вкус не беше съвсем венерианска. Имаше един по- лютив привкус.
— Извинете любопитството ми — каза Лъки, — но всичко това струва пари, нали?
— О, да, аз имам малко. Имам инвестиции на Земята. Много добри. Чековете ми са винаги уважавани или поне бяха допреди две години.
— Какво се случи тогава?
— Корабите-снабдители престанаха да идват. Твърде рисковано стана заради пиратите. Това бе лош удар. Имах добър запас от повечето неща, но си представям какво е било на другите.
— На другите ли?
— На другите отшелници. Ние сме стотици. Те не всички са така щастливи като мен. Твърде малко от тях могат да си позволят да направят своите светове толкова удобни, но могат да уредят най-необходимото. Повечето са стари хора като мен с починали жени, израстнали деца. Странен и различен свят от хора, които сами се изселват. Ако имат някаква скромна първоначална сума, те могат да се сдобият с малък астероид. Правителството не ги закача. Всеки астероид с диаметър не повече от пет мили, на който искаш да се установиш, е твой. После, ако искат, могат да си купят субетерни приемници и да поддържат връзка с Вселената. А ако не искат, могат да си вземат книги-филми или да си уредят получаването на копия от новините, доставяни веднъж годишно от товарните кораби, или само да ядат, да почиват, да спят и да чакат да умрат, ако предпочитат последното. Понякога ми се иска да познавам някои от тях.
— А защо не познавате?
— Понякога имам чувството, че желая, но те не са хора, лесни за запознаване. В края на краищата, идват тук, за да бъдат сами, както и аз.
— И какво направихте, когато товарните кораби спряха да идват?
— Отначало нищо. Сигурно съм мислил, че правителството ще уреди положението, а имах и достатъчно запаси за месеци наред. Всъщност, при по-икономично изразходване на запасите бих могъл да изкарам и цяла година. Но тогава дойде пиратският кораб.
— И вие свързахте съдбата си с тях ли?
Отшелникът сви рамене. После се намръщи, сключи вежди и те приключиха вечерята в мълчание.
Накрая отшелникът събра чиниите и отварачките и ги постави в един стенен контейнер в нишата, водеща към килера. Лъки чу слаб стържещ звук на метал в метал, който бързо заглъхна.
— Псевдогравитационното поле не се простира до тръбата за отпадъци — поясни Хенсън. — Едно духване на въздух и те излитат навън в долината, за която ви говорих, дори да е отдалечена на една миля оттук.
— Струва ми се — отбеляза Лъки, — че ако опитате малко по-силно духване, ще се освободите изобщо от консервените кутии.
— Бих постъпил така. Мисля, че повечето от отшелниците го правят. Дори, може би всички останали. Въпреки това тази идея не ми харесва. Свързана е с прахосване на въздух, а също и на метал; Тези консервени кутии можем някой ден да използуваме отново. Кой знае? Освен това, макар повечето от тях да се пръснат, сигурен съм, че някои от тях ще останат да обикалят около астероида като малки луни, а не е приятно да знаеш, че ще бъдеш съпровождан в орбитата си от собствения боклук. Пушите ли? Не? Имате ли нещо против, ако запаля? — Той запали пура и продължи с доволен вид: — Хората от астероидите не могат редовно да доставят тютюн, така че пушенето стана рядко удоволствие за мен.
— Снабдяват ли ви и с останалите провизии? — попита Лъки.
— Да. С вода, машинни части и други необходими неща.
— А вие какво правите за тях?
— Не много — отвърна отшелникът, изучавайки запаления край на пурата си. — Те ползуват този свят. Приземяват корабите си на него, а аз не ги издавам. Тук не влизат, а какво правят другаде върху скалата, не е моя работа. Не желая да знам. Така е по-безопасно. Понякога оставят тук хора, като вас сега и по-късно си ги прибират обратно. Мисля, че понякога спират за дребни ремонти. В замяна ме снабдяват с провизии.
— Всички ли отшелници снабдяват?
— Не зная. Може би.
— В такъв случай би било необходимо ужасно голямо количество провизии. Откъде ги вземат?
— Пленяват кораби.
— Не е достатъчно, за да снабдяват стотици отшелници и себе си. Искам да кажа, че това означава ужасно голямо количество кораби.
— Не зная.
— Не се ли интересувате? Тук вие живеете лек живот, но може би храната, която току-що ядохме е дошла от кораб, замръзналите тела на чийто екипаж обикалят някой друг астероид като човешки отпадъци. Никога ли не сте мислил по този въпрос?
— Вие си отмъщавате, загдето ви поучавах преди малко — болезнено се изчерви отшелникът. — Имате право, но какво мога да направя? Не съм зарязал и предал правителството. То ме заряза и предаде. За имотите ми на Земята се плащат такси. Защо тогава не съм защитен? Аз добросъвестно регистрирах този астероид в Земното извънсветско бюро. Той е част от Земния доминион. Имам неоспоримото право да очаквам защита срещу пиратите. Ако това не е предстоящо; ако моят източник на продоволствие каже хладно, че няма да ми достави нищо повече на каквато и да е цена, какво се предполага, че ще правя? Може би ще кажете, че бих могъл да се върна на Земята, но как ще изоставя всичко това? Тук имам свой собствен свят. Моите книги-филми, великата класика, която обичам. Имам дори копие на Шекспир; едно пряко заснемане на истинските страници от една древна печатна книга. Имам храна, пиене, уединение. Никъде във Вселената не бих могъл да намеря по-удобно място. Все пак, не мислете, че изборът ми е бил лесен. Имам субетерен предавател. Мога да се свързвам със Земята. Имам и малък кораб, който може да прави къси рейсове до Серес. Хората от астероидите знаят това, но ми вярват. Знаят, че нямам избор. Казах ви още когато дойдохте, че при тези обстоятелства съм техен съучастник. Помагам им. Това ме прави легален пират. Ако се върна, ще последва затвор, а вероятно и екзекуция. Ако ли пък не, ако ме освободят при условие, че мина на страната на правителството, хората от астероидите няма да забравят това. Ще ме намерят където и да отида, докато не ми бъде гарантирана от правителството пълна пожизнена
