на Динго изпълни шлема му.
Външната врата се затвори, а вътрешната се отвори. Лъки стъпи на краката си, наистина благодарен за нормалната гравитация.
— Влизай вътре, полицейски шпионино! — извика Динго. В ръката си държеше бластер.
При влизането си във вътрешността на астероида Лъки направи пауза. Очите му се местеха бързо насам-натам, докато по краищата на лицевото му прозорче се събираше скреж. Това, което видя, не беше мекоосветената библиотека на отшелника Хенсън, а чудовищно дълъг хол, чийто покрив се поддържаше от серия колони. Той не можеше да му види другия край. Отвори към други помещения прорязваха на равни интервали стените на коридорите. Нагоре-надолу бързаха хора, а във въздуха се носеше миризмата на озон и машинно масло. В далечината Лъки можеше да чуе характерното „дръм-дръм“ на гигантски хиператомни двигатели.
Очевидно това съвсем не беше отшелническа килия, а голям завод във вътрешността на един астероид.
Лъки замислено хапеше долната си устна и паднал духом се питаше, дали цялата тази информация ще трябва сега да умре с него.
— Хайде, полицейски шпионино. Влизай вътре — заповяда му Динго.
Той сочеше на Лъки едно складово помещение с добре натъпкани полици и отделения, но без други човешки същества, освен тях двамата.
— Слушай, Динго — обади се нервно единият от пиратите — защо му показваме всичко това? Не мисля…
— Тогава не говори — каза Динго и се засмя. — Не се безпокой, няма да каже на никой какво е видял. Гарантирам ви го. Между другото, имам да уредя една малка сметка с него. Свалете му скафандъра!
Динго бе свалил своя, докато говореше. Фигурата му бе чудовищно масивна. Едната му ръка бавно потриваше косматото опако на другата. Той се наслаждаваше на този миг.
— Капитан Антън никога не ти е нареждал да ме убиеш — каза твърдо Лъки, — Опитваш се да разчистваш лични сметки, а това ще ти донесе само неприятности. Аз съм ценен човек за капитана и той го знае.
Динго седна с усмивка на един сандък с дребни метални предмети.
— Да не мислиш, че ти вярваме. Нито за минута не успя да ни заблудиш. Какво мислиш, че правехме, когато те оставихме на скалата с отшелника? Наблюдавахме те. Капитан Антън не е глупак. Той ме изпрати обратно и каза: „Следи тази скала и ми докладвай“. Видях как корабчето на отшелника напуска астероида. Можех да те убия още тогава, но заповедта беше да те следя. Престоях на Серес ден и половина и забелязах как корабчето на отшелника отново се отправи в космоса. Почаках още малко. После забелязах друг кораб, който излетя, за да се срещне с първия. Човекът слезе от корабчето и се качи на другия кораб, а когато отлетя, аз те последвах.
Лъки не можа да сдържи усмивката си.
— Искаш да кажеш, че се опита да ме последваш.
Лицето на Динго стана на червени петна. Той се изплю.
— Добре. Ти беше по-бърз. Хора като теб са добри в бягането. Какво от това? Не бе необходимо да те следвам. Само дойдох тук и зачаках. Знаех закъде си се отправил. И те хванах, нали?
— Добре де — отвърна Лъки, — но какво спечели? На скалата на отшелника бях невъоръжен. Нямах никакво оръжие, докато отшелникът имаше бластер. Трябваше да върша, каквото каза той. А той искаше да се върне на Серес и ме принуди да тръгна с него, така че, ако хората от астероидите го бяха спрели, можеше да твърди, че е бил отвлечен. Ти сам призна, че съм напуснал Серес по възможно най-бързия начин и съм се опитал да се върна обратно тук.
— В хубав и лъскав правителствен кораб, нали?
— Откраднах го. Е, и? Това означава, че сте получили още един кораб за флотата си. И то добър.
Динго хвърли поглед на другите пирати.
— Дали все пак не ни хвърля космически прах в очите?
— Отново те предупреждавам — продължи Лъки. — Капитанът ще ти държи сметка за всичко, което ми причините.
— Не, няма — озъби се Динго, — защото знае кой си, а това и аз го зная, господин Дейвид Лъки Стар. Хайде, мръдни към средата на помещението.
Динго стана.
— Махнете тези сандъци от пътеката — нареди той на двамата си другари. — Издърпайте ги настрана.
Те погледнаха облещеното му и налято с кръв лице и направиха, каквото им каза. Закръгленото набито тяло на Динго бе леко наведено напред, главата хлътнала между издадените рамене, а дебелите му криви крака бяха стъпили здраво върху пода. Белегът на горната му устна беше ослепително бял.
— Има лесни начини да те довърша — каза той, — но има и хубави начини. Не обичам шпионите и особено такъв, който ме е измамил при борба с ракетни пистолети. Така че, преди да те довърша, ще те начупя на малки парчета.
— Не си ли достатъчно мъжествен, за да се грижиш сам за себе си, Динго? Или двамата твои приятели ще ти помогнат? — каза Лъки, който изглеждаше висок и строен в сравнение с Динго.
— Не се нуждая от помощ, мило момче — отвърна със злобен смях той, — но ако се опиташ да бягаш, ще те спрат, а ако пак се опиташ, ще те нагостят с невронни камшици, които наистина ще те спрат. Използвайте ги, ако се наложи — провикна се той към пиратите.
Лъки почака Динго да започне пръв. Той знаеше, че най-фаталната тактика щеше да бъде въвличането му в близък бой. Оставеше ли пирата да обгърне гърдите му с огромните си ръце, резултатът почти сигурно щеше да бъде счупени ребра и кости.
Изтегленият назад десен юмрук на Динго се придвижи напред. Лъки остана на мястото си толкова дълго, колкото посмя, след което отстъпи бързо вдясно, сграбчи протегнатата лява ръка на противника, изтегли я назад и използувайки залитането му напред, го препъна с крак.
Динго се просна тежко на пода, но незабавно стана. На едната си буза имаше драскотина, а в очите му играеха безумни пламъчета. Той сипеше закани по адрес на Лъки, който чевръсто бе отскочил към един от сандъците до стената.
Лъки хвана краищата на сандъка, подскочи и изхвърли краката си напред. Ударът попадна в гърдите на Динго и за момент го спря. Лъки бързо се отдръпна и отново се озова свободен в центъра на помещението.
— Хей, Динго — извика един от пиратите, — нека сложим край на тази глупава игра.
— Ще го убия! Ще го убия! — викаше запъхтян Динго, но вече беше по-внимателен. Малките му очи почти потънаха в тлъстината и хрущялите около очните ябълки. Той се промъкваше напред, наблюдавайки Лъки и изчакваше момента, в който ще може да атакува.
— Какво има, Динго? Страх ли те е от мен? Голям си дърдорко, а се уплаши твърде бързо.
Динго, както Лъки очакваше, изрева нечленоразделно и се стрелна тежко и устремно към него. За Лъки не представляваше трудност да избегне атаката. Бързо и рязко нанесе саблен удар по врата на Динго.
Лъки беше виждал много хора да изпадат в безсъзнание от този удар и не един да умира. Но Динго само залитна. Той се съвзе и се обърна, зъбейки се.
Пиратът тръгна с твърда стъпка срещу танцуващия Лъки. Той замахна с юмрук и резкият му удар попадна в одрасканата буза на Динго. Шурна кръв. Динго не бе направил нищо, за да блокира удара, нито мигна, когато го получи.
Лъки се изви като змия и нанесе на пирата още два резки удара. Динго отново не им обърна внимание. Той вървеше напред, все напред.
Внезапно и неочаквано Динго падна подобно на човек, който се е препънал. Но докато падаше, протегна ръце и с едната от тях улови десния глезен на Лъки,като го повали.
— Вече те докопах — изсъска Динго.
Той се пресегна да улови Лъки през кръста и в един момент, вкопчени здраво един в друг, двамата вече се търкаляха по пода.
Лъки почувства как обръчът се стяга и болката прониква навътре като разгарящ се огън. В ухото си
