мен.
Както Лъки и Бигман знаеха (но никой друг в Галактиката), марсианците, за които Лъки говореше, не бяха земеделските работници и фермери на Марс. Те бяха по-скоро раса нематериални създания, преки потомци на древния разум, обитавал някога повърхността на Марс преди от нея да изчезнат водата и кислородът. Те бяха изкопали огромни пещери под повърхността на Марс посредством разрушаване и превръщане на десетки кубически мили скална маса в енергия, която бяха складирали за бъдеща употреба и сега си живееха спокойно в изолация. Съществуването на тези създания, напуснали материалните си тела и живеещи като чиста енергия, оставаше неподозирано за човечеството. Само Лъки Стар бе проникнал в техните крепости и като спомен от това пътешествие бе получил така наречения от Бигман „блестящ щит“.
— Е, като е бил у теб, защо не си го използувал? — попита с нарастващо отегчение Бигман. — Какво ти попречи?
— Имаш погрешна представа за щита, Бигман. Не може да прави всичко. Не може да ме храни и бърше устните ми, когато се спася.
— Видях какво може да прави. Много работи.
— Може, но в определени случаи. Може да поглъща всякакъв вид енергия.
— Като енергията на изстрел от бластер. Няма да оспорваш това, нали?
— Признавам, че бих бил защитен от бластер. Щитът би погълнал също и потенциална енергия, ако масата на едно тяло не е твърде голяма или твърде малка. Например нож или обикновен куршум не би могъл да премине през него. Ковашки чук би минал безпрепятствено през щита, но дори и да не мине, неговата инерция би ме смазала. И още, молекулите на въздуха могат да минават през щита също като че ли го няма, защото са твърде малки, за да бъдат задържани от него. Казвам ти това, за да разбереш, че ако носех щита и Динго беше счупил стъклото на шлема ми, когато двамата се боричкахме в космоса, аз пак щях да умра. Той нямаше да попречи на въздуха в скафандъра ми да излети за частица от секундата.
— Ако беше го използувал в самото начало, нямаше да имаш такива неприятности. Не си ли спомняш, когато го използува на Марс? — Бигман се захихика при този спомен. — Той блещукаше върху теб като светещ дим, така че се виждаха само неясните ти очертания. Във всеки случай всичко, с изключение на лицето ти. То беше само едно петно от бяла светлина.
— Да — отвърна сухо Лъки. — Щях да ги уплаша. Щяха да ме обстрелват с бластери без да ме наранят. Така те щяха да се махнат от „Атлас“, да се отдалечат на десетина мили и да го взривят. И тогава щях да бъда сто процента мъртъв. Не забравяй, че щитът е само щит. Той не ми дава никаква нападателна мощ.
— Имаш ли намерение някога да го използуваш отново? — попита Бигман.
— Когато е необходимо, но не и преди това. Ако го използувам твърде често, ще си загуби ефекта. Слабите му места ще бъдат открити и аз ще се превърна в мишена за всеки нападател.
Лъки погледна показанията на уредите.
— Бъди отново готов за ускорение — каза спокойно той.
— Хей… — само успя да каже Бигман.
После, когато бе притиснат назад в креслото си, той откри, че се бори да си поеме въздух и не може да каже нищо повече. Червенината се издигаше към очите му и той усети, че кожата му се опъва назад, сякаш иска да се смъкне от тялото му.
Този път „Светкавичния Стар“ достигна максималното си ускорение. То трая петнадесет минути. Към края Бигман беше почти в безсъзнание. После ускорението намаля и животът пропълзя обратно в тялото му. Лъки тръскаше глава и дишаше с мъка.
— Хей, това не беше забавно — каза Бигман.
— Зная — отвърна Лъки.
— Какво ти хрумна? Не се ли движехме достатъчно бързо?
— Не съвсем. Но сега всичко е наред. Ние ги сразихме.
— Кого сразихме?
— Тези, които ни следяха. Бяхме следени, Бигман, от минутата, в която стъпи на борда на „Светкавичния Стар“. Погледни ергометъра.
Бигман го погледна. Ергометърът приличаше на този от „Атлас“ само по името си. Онзи беше примитивен модел, конструиран да улавя излъчванията от двигателя с цел освобождаване на спасителните лодки. Това бе единственото му предназначение. Ергометърът на „Светкавичния Стар“ можеше да улови следи от излъчванията на хиператомен двигател на космически кораб с размери на спасителна лодка на разстояние повече от два милиона мили.
Дори сега мастилената линия върху разграфената хартия трепкаше много слабо, но периодично.
— Това не е нищо — рече Бигман.
— Но преди малко беше нещо. Виж сам. — При тези думи Лъки разви хартиената ролка, която беше вече минала през иглата. Трепкането ставаше по-силно изразено, по-характерно. — Виждаш ли, Бигман?
— Би могъл да бъде всякакъв кораб. Например, товарен кораб на Серес.
— Не би могъл поради една причина. Този кораб се опитваше да ни следва и го правеше успешно, което означава, че е притежавал много добър ергометър. Освен това, виждал ли си някога подобни енергийни следи?
— Не съвсем подобни. Лъки.
— Но аз съм виждал, тези на кораба, който се приближи до „Атлас“. Този ергометър прави много по- добри образни анализи, но приликата е очевидна. Двигателят на кораба, който ни преследва, е със сириусианска конструкция.
— Искаш да кажеш, че това е корабът на Антън ли?
— Той или някой подобен на него. Това няма значение. Той ни загуби.
— В този момент — рече Лъки — сме точно на мястото, където трябваше да бъде скалата на отшелника, да кажем, плюс-минус сто хиляди мили.
— Тук няма нищо — възрази Бигман.
— Точно така. Гравитометрите не отбелязват астероидна маса никъде близо до нас. Намираме се в така наречената от астрономите „Забранена зона“.
— Хм, хм. Виждам — каза дълбокомислено Бигман.
Лъки се усмихна. Тук нямаше нищо за виждане. Поне за невъоръженото око една забранена зона в астероидния пояс не изглеждаше различно от друга негова част, наситена със скали. Ако на разстояние от сто мили не се случеше да има астероид, гледката беше същата. Звезди или приличащи на звезди обекти изпълваха небето. Нямаше начин да се определи дали някои от тях бяха астероиди, а не звезди поради недостига от време за няколкочасово внимателно наблюдение, от което да се види кои „звезди“ са променили относителното си положение или да се използува телескоп.
— Е, сега какво ще правим? — попита Бигман.
— Оглеждай окръжаващата ни среда. Това може да ни отнеме няколко дни.
Пътят на „Светкавичния Стар“ ставаше все по-изменчив. Той бе насочен в посока противоположна на Слънцето, навън от забранената зона и към близкото струпване на астероиди. Стрелките на гравитометрите подскочиха от притеглянето на далечната маса.
Един след друг в полето на екрана се плъзгаха мънички светове. Бяха задържани в него, докато направят пълен оборот около оста си и след това им се разрешаваше да го напуснат. Скоростта на „Светкавичният Стар“ беше намалена до относително пълзене, но милите продължаваха да отминават със стотици хиляди и милиони. Часовете течаха. Дузина астероиди се бяха приближили и отминали.
— Ти по-добре хапни — рече Бигман.
Но Лъки се задоволи със сандвичи и лека дрямка, докато двамата с Бигман наблюдаваха по ред екрана, гравитометрите и ергометъра.
После, когато на екрана се появи един астероид, Лъки каза с напрегнат глас:
— Аз се спускам.
Бигман беше изненадан.
— Това ли е астероидът? — попита той и се вгледа в неговата ъгловатост. — Позна ли го?
— Мисля, че да, Бигман. При всички случаи трябва да бъде изследван.
