— О да, сър — отвърна той, станал внезапно по-любезен. — Няма да ми отнеме много време.
Той включи един прекъсвач и една гъвкава диафрагма бе засмукана навътре и високо нагоре плътно около ствола на „Берта“ — стодвадесетинчовия телескоп, използван за близки обекти. Диафрагмата направи един въздухонепроницаем затвор, над който Лъки можеше да различи отварящия се с бръмчене шлюз към повърхността. Огромното око на „Берта“ се повдигна нагоре с добре прилепнала до ствола и диафрагма и бе насочено към небето.
— В повечето случай използуваме Берта за фотографска работа — обясни Черло. — Въртенето на Серес е твърде бързо за удобни оптически наблюдения. Точката, от която се интересувате, е за щастие над хоризонта.
Чарли приближи седалката си до окуляра, яхайки ствола на телескопа, сякаш бе изправен хобот на гигантски слон. Телескопът беше поставен под ъгъл, а младият астроном повдигнат високо. Той грижливо нагласи фокуса. После стана от мястото си и слезе по стенната стълба. Той докосна с пръст една част точно под телескопа и тя се отмести настрана, за да покаже разградското поле на една яма. Серията огледала и лещи в нея можеше да фокусира и увеличава уловения от телескопа образ.
Там имаше само чернота.
— Това е — каза Чарли. Той използваше еднометрова палка като показалка. — Това малко петънце е Матис, доста голяма скала. Диаметърът й е двадесет и пет мили, но се намира на милиони мили оттук. Тук има и няколко петънца на един милион мили от точката, която ви интересува, но те са настрана, извън Забранената зона. Звездите сме затъмнили чрез фазова поляризация, защото иначе биха объркали всичко.
— Благодаря ви — каза Лъки. — Това беше зашеметяващо.
— Ще се радвам да помогна всеки път, когато мога.
Те се спускаха с елеватора надолу, когато Лъки заговори отново.
— Това не може да бъде — каза сдържано той.
— Защо не? — попита Хенри. — Твоите цифри бяха грешни.
— Как биха могли да бъдат? Та нали се добрах до Серес.
— Може би си имал предвид едни цифри, погрешка да си записал други, после си направил корекция на око и си забравил да ги коригираш върху хартията.
— Не бих могъл да направя това — поклати отрицателно глава Лъки. — Само не… Чакайте! Велика Галактико! — Той ги погледна диво.
— Какво има, Лъки?
— Всичко излиза! Господи, всичко пасва! Вижте, аз сбърках. Изобщо не сме в ранния стадий на играта, а в много късен. Може би дори в твърде късен. Отново ги подцених.
Елеваторът беше достигнал желаното ниво. Вратата се отвори и Лъки излезе с бързи крачка.
Конуей изтича след него, хвана го за лакътя и го обърна към себе си.
— За какво говориш?
— Излизам там, навън. Дори не помисляйте да ме спирате. И ако не се върна, накарайте правителството насила да започне генерални приготовления за спасението на Земята. В противен случай, в рамките на една година, а вероятно и по-малко, пиратите може би ще контролират цялата Система.
— Защо? — попита отчаяно Конуей. — Защото не може да намериш астероида ли?
— Точно затова — отговори Лъки.
10. АСТЕРОИДЪТ, КОЙТО БЕШЕ…
Бигман беше довел Конуей и Хенри на Серес със собствения кораб на Лъки „Светкавичния Стар“. Лъки му бе признателен. Това означаваше, че ще може да излезе в космоса с него, да чувства борда под краката си и да държи лостовете за управление в ръцете си.
„Светкавичния Стар“ беше двуместен крайцер, построен в годината след подвизите на Лъки сред земеделските работници на Марс. Външният му вид бе толкова измамлив, колкото съвременната наука можеше да го направи. Със своите грациозни очертания почти имаше вид на космическа яхта, а най- голямата му дължина не беше повече от два пъти по-голяма от дължината на малката „гребна лодка“ на Хенсън. Никой пътешественик в космоса, срещайки „Светкавичния Стар“, не би го оценил като нещо повече от развлекателно средство на богат човек, може би бързо, но с тънка черупка и неравностойно при тежки сблъсъци, „Светкавичния Стар“ със сигурност не изглеждаше да е от типа съдове, на които човек може да се довери в опасната ивица на астероидния пояс.
Едно изследване на вътрешността на съда обаче можеше да промени някои от тези бележки. Блестящите хиператомни двигатели бяха равнозначни на тези на бронираните космически кръстосвачи, десеторно по-тежки от него. Енергийните му резерви бяха огромни, а капацитетът на неговия хистерезисен щит бе достатъчен, за да спре и най-големия снаряд, изстрелян срещу него от всеки не тежко въоръжен кораб. В атакуваща позиция ограничената му маса не позволяваше да бъде първокласен, но би могъл да победи всеки равен му по тегло кораб.
Не беше чудно, че щом Бигман влезе във въздушния шлюз и свали скафандъра си, подскочи от удоволствие.
— Небеса! — възкликна той. — Радвам се, че се отървах от тази бъчва. Какво ще правим с нея?
— Ще наредя да изпратят кораб от Серес, който да я прибере.
Серес беше на стотици хиляди мили зад тях. На външен вид той изглеждаше с два пъти по-малък диаметър от Луната, гледана от Земята.
— Лъки, ще ме въведеш ли в цялата тази работа? Защо плановете внезапно се промениха? Последното, което чух, беше, че ще пътувам към астероида сам.
— Няма никакви координати, към които да се насочиш — отвърна Лъки и му разказа с невесел тон за събитията през последните няколко часа.
Бигман подсвирна от учудване.
— Тогава къде отиваме?
— Не съм сигурен — отвърна Лъки, — но във всеки случай се насочваме към мястото, където в момента би трябвало да се намира скалата на отшелника. — Той погледна показанията на уредите и добави: — Бързо ще се махнем оттук.
Той наистина имаше предвид бързо. Ускорението на „Светкавичния Стар“ стана високо, когато набра скорост. Бигман и Лъки бяха притиснати към своите кресла с диамагнитна тапицерия и нарастващото налягане се разпредели равномерно върху цялата повърхност на телата им. Кислородната концентрация в кабината беше повишена посредством чувствителни към ускорението въздухоопреснителни съоръжения, което позволи повърхностно дишане без опасност от кислороден глад. G-предпазните колани (G е научният символ за ускорение), които и двамата носеха, бяха леки и не затрудняваха движенията им, а укрепваха и защитаваха костите, особено гръбначния стълб, от счупване под натиска на нарастващата скорост. Една мрежеста найлонова материя пазеше вътрешностите им в областта на корема от нежелано увреждане.
Екипировката на кабината бе във всяко отношение така конструирана от експерти на Научния съвет, че да позволява на „Светкавичния Стар“ от двадесет до тридесет процента по-голямо ускорение, отколкото най-модерните съдове от флотата.
Дори в този случай ускорението, макар и високо, не достигаше и половината от това, на което корабът беше способен.
„Светкавичния Стар“ беше на пет милиона мили от Серес, когато се установи постоянна скорост и ако Лъки или Бигман биха пожелали да го потърсят, щяха да открият, че се е смалил до светло петънце, светещо по-слабо от много звезди.
— Слушай, Лъки — каза Бигман, — бих желал да те попитам нещо. У теб ли е твоят блестящ щит?
Лъки кимна утвърдително и Бигман го погледна тържествуващо.
— Ех ти, глупчо — укори го дребният му приятел, — защо, по дяволите, не го взе със себе си и когато отиде да гониш пиратите?
— Той беше у мен — отвърна спокойно Лъки. — Откакто ми го дадоха марсианците, винаги го нося с
