усещаше дъха на тежко дишащия Динго.
Дясната ръка на Лъки беше свободна, но лявата бе притисната около гърдите му от сковаващата като менгеме хватка на пирата. С последни сили Лъки вдигна десния си юмрук и, придвижвайки го на не повече от четири инча, нанесе удар в мястото, в което брадата на Динго се съединяваше с шията му. Ударът бе нанесен със сила, която предизвика пронизваща болка в ръката на Лъки.
Хватката на пирата се охлаби за момент, а Лъки, извъртайки се, се измъкна от смъртоносната му прегръдка и се изправи.
Динго стана по-бавно. Очите му бяха безжизнени и прясна струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата му.
— Камшикът! Камшикът! — фъфлеше пресипнало той.
Динго неочаквано се обърна към един от пиратите, който стоеше там като вцепенен зрител, взе оръжието от ръката му и го просна на пода.
Лъки се опита да се гмурне, но невронният камшик беше вдигнат и изсвистя. Той засегна дясната му страна и възбуди нервите в областта, която удари, до силна болка. Тялото на Лъки се вдърви и отново падна. За момент сетивата му регистрираха само объркване. Почти изпаднал в безсъзнание, Лъки очакваше да последва смъртта. В този миг той чу неясно гласа на единия от пиратите.
— Слушай, Динго, капитанът каза, че трябвало да изглежда като нещастен случай. Той е човек на Научния съвет и…
Това бе всичко, което успя да чуе.
Когато Лъки отново дойде в съзнание, той почувства едно измъчващо го изгаряне като с нажежени игли по цялата си дясна страна и откри, че отново се намира в скафандъра. Тъкмо се готвеха да му поставят шлема. Динго, с подути устни и натъртени бузи и челюст, го наблюдаваше злобно.
От вратата се чу глас. Един мъж се втурна вътре и заговори бързо.
— …за пост 247 — го чу да казва Лъки. — Получава се така, че не мога да съблюдавам всички предписания. Дори не мога да задържа нашата орбита достатъчно постоянна, за да поддържам корекцията на координатите на…
Гласът се поколеба. Лъки обърна глава и забеляза един дребен мъж с очила и сива коса. Стоеше точно в рамката на вратата и гледаше със смес от учудване и невярване безредието наоколо.
— Махай се! — изрева Динго.
— Но трябва да получа едно предписание…
— По-късно!
Дребният мъж напусна и шлемът бе нагласен върху главата на Лъки.
Отново го изведоха през въздушния шлюз на повърхността, която сега бе слабо осветена от далечното Слънце. Върху относително равна скална плоскост чакаше един катапулт. Действието му не бе тайна за Лъки. Автоматичен скрипец теглеше назад голям метален лост, който се навеждаше все по-бавно, докато първоначалният му наклон премина в съвършена хоризонтала при върха. Леки ремъци бяха прикрепени към огънатия лост и след това стегнати около гърдите на Лъки.
— Лежи неподвижно — каза Динго. Гласът му звучеше слабо и дрезгаво в ухото на Лъки и той установи, че има нещо нередно в шлемовия му приемник. — Само прахосваш кислорода си. За да ти доставим радост, ще изпратим кораби да взривят твоя приятел преди да набере скорост, ако реши да побегне.
Миг след това Лъки почувства рязкото вибриране на освободения лост, който с ужасна сила отскочи в първоначалното си положение. Придържащите го стяги плавно се разделиха и той бе изхвърлен със скорост една миля в минута или дори с по-голяма, без никакво гравитационно поле да забави движението му. Лъки зърна за миг астероида с наблюдаващите го пирати. Той се смаляваше бързо пред погледа му. Лъки провери скафандъра си. Вече знаеше, че шлемовият му приемник бе умишлено повреден. Копчето за чувствителност висеше откачено. Това означаваше, че гласът му може да проникне в космоса на разстояние не повече от няколко мили. Бяха му оставили ракетния пистолет към скафандъра. Опита го, но нищо не се случи. Резервоарът с газ беше източен. Лъки беше съвсем безпомощен. Между себе си и бавната неприятна смърт имаше само един резервоар с кислород.
12. КОРАБ СРЕЩУ КОРАБ
Със свито сърце Лъки обмисляше положението си. Мислеше, че се досеща за плановете на пиратите. От една страна, те желаеха да се избавят от него, тъй като очевидно знаеше твърде много. От друга страна, искаха да бъде намерен мъртъв, но по такъв начин, че Научният съвет да не е в състояние да докаже убедително, че смъртта му е била причинена насилствено от тях.
Пиратите бяха вече правили веднъж грешката да убият човек на Съвета и произтеклата от това ярост бе катастрофална за тях. Този път трябваше да бъдат по-внимателни.
Лъки мислеше, че ще атакуват внезапно „Светкавичния Стар“, за да попречат на Бигман да изпрати зов за помощ. После един оръдеен изстрел върху корпуса му сполучливо ще имитира сблъскване с метеорит. Можеха да го инсценират още по-добре като изпратят своите инженери на борда му, за да повредят щитовите активатори. Щеше да създаде представата, че дефект в механизма е попречил на щита да се задейства при приближаване на метеорита.
Лъки знаеше, че неговият курс ще им бъде известен. Нямаше нищо, което да го отклони от първоначалния ъгъл на полета му, какъвто и да беше той. По-късно, когато със сигурност щеше да бъде мъртъв, те щяха да го вземат и пуснат да се върти в орбита около разбития „Светкавичният Стар“. Тези, които го открият (а вероятно един от собствените им кораби щеше да изпрати анонимно съобщение за местоположението му), щяха да стигнат до едно очевидно заключение. Бигман е загинал на поста си маневрирайки до последния момент на пулта за управление. От другата страна Лъки, вмъквайки се в скафандъра, е повредил във вълнението си копчето за чувствителност на радиото и не е могъл, да извика за помощ. Изразходвал газа от ракетния си пистолет в отчаяни и напразни опити да намери безопасно място. И после умрял.
Този номер нямаше да мине. Вероятно нито Конуей, нито Хенри щяха да повярват, че Лъки се е загрижил само за собствената си безопасност, докато Бигман почтено е останал на пулта за управление. Но в такъв случай пропадането на номера им щеше да бъде слабо утешение за мъртвия Лъки. Още по-лошо. Нямаше да умре само Лъки Стар, а и цялата информация, заключена сега в главата му.
За момент го беше яд на себе си, че не беше втълпил всичките си подозрения на Конуей и Хенри преди да тръгне, че беше чакал да се качи на борда на „Светкавичния Стар“, за да подготви капсулата. После той се овладя. Никой нямаше да му повярва без доказателства.
Точно поради тази причина той трябваше да се върне.
Трябваше!
Но как? Каква полза можеше да има от това „трябва“ за някой, който бе сам и безпомощен в космоса с няколкочасов запас от кислород и нищо повече?
Кислород!
Това е моят кислород, мислеше Лъки. Всеки друг на мястото на Динго би източил всичкия кислород от бутилката, освен едно съвсем малко количество, за да остави смъртта да дойде по-скоро. Но доколкото Лъки познаваше Динго, пиратът го бе изпратил с пълна бутилка само за да продължи агонията му.
Добре! Тогава той щеше да се противопостави на това. Щеше да използува кислорода по друг начин. И ако не успееше, смъртта щеше да дойде по-бързо, въпреки желанието на Динго.
Само че той трябваше да успее.
При въртенето на Лъки в космоса астероидът пресичаше периодично зрителното му поле. Първо астероидът беше една смаляваща се скала с огряни от Слънцето връхни точки, която се накланяше пияно през чернотата на космоса. После той беше ярка звезда и единствена светлина. Сега яркостта му отслабваше бързо. А станеше ли веднъж достатъчно неясен, за да бъде просто само още една от милиардите звезди, всичко щеше да бъде загубено. До тогава оставаха броени минути.
Неговите трудноподвижни, обвити в метал пръсти вече опипваха гъвкавата тръба, която водеше от входното отвърстие за въздух точно под лицевото прозорче до кислородната бутилка на гърба му. Той завъртя енергично болта, който държеше въздушната тръба плътно закрепена към бутилката. Болтът поддаде. Лъки почака шлемът и скафандърът му да се напълнят с кислород. Обикновено кислородът се
