Лъки и се отвърна от прозорчето. — Бигман, ела с мен в пилотската кабина.
С две крачки той излезе от каютата, а след още две беше вече при пилотската кабина. Вратата не беше заключена. Лъки я отвори. Двамата пилоти Джордж Ривъл и Тор Джонсън бяха на местата си с вперени в командното табло очи. При влизането им нито един от двамата не се обърна.
— Мъже… — каза Лъки. Никакъв отговор.
Той докосна рамото на Джонсън и то трепна нервно, отхвърляйки ръката му.
Младият член на Съвета сграбчи Джонсън за двете рамена и извика:
— Заеми се с другия, Бигман!
Дребният му приятел вече вършеше същата работа без да задава въпроси, атакувайки с яростта на боксьор от най-леката категория.
Лъки отхвърли Джонсън от себе си. Последният се олюля назад, после възстанови равновесието си и атакува. Лъки избегна мощния му удар и му нанесе десен прав по челюстта. Джонсън падна и не мръдна. Почти в същия момент, с бързо и сръчно извиване на ръката, Бигман хвърли Ривъл на пода и му изкара въздуха.
Бигман измъкна двамата пилоти извън пилотската кабина и затвори вратата зад тях. После се върна и завари Лъки трескаво да манипулира с лостовете за управление.
— Какво стана? — едва сега попита Бигман.
— Ние не намалявахме ъгъла на наклона — отвърна мрачно Лъки. — Наблюдавах повърхността, а тя се приближаваше твърде бързо. Все още продължава да се приближава със същата скорост.
Той отчаяно търсеше специалния лост за елероните, чиито лопатки регулираха ъгъла на полета. Синята повърхност на Венера беше вече много по-близо. Тя бързаше към тях.
Очите на Лъки следяха манометъра, който измерваше налягането на въздуха над тях. Колкото ставаше по-високо, толкова по-близо бяха до повърхността. Сега то се покачваше по-бавно. Юмрукът на Лъки се затваряше все по-плътно върху двойния лост, стискайки вилките една към друга. Така трябваше. Той не смееше да приложи пълната сила твърде бързо, защото елероните можеха да бъдат напълно откъснати от връхлитащия върху кораба силен вятър.
Все пак, преди да достигнат повърхността, трябваше да компенсират само петстотин фута.
С издути ноздри и опънати вратни жили Лъки управляваше тези елерони срещу вятъра.
— Заемаме хоризонтално положение — каза задъхан от вълнение Бигман. — Заемаме…
Обаче нямаше достатъчно място. Синьо-зелената повърхност се приближаваше все повече, докато изпълни целия хоризонт. После с твърде големи скорост и ъгъл на наклона „Венюс Марвел“ с Лъки Стар и Бигман Джонс на борда си се блъсна в повърхността на планетата Венера.
2. ПОД ОКЕАНСКИЯ КУПОЛ
Ако повърхността на Венера беше това, което изглеждаше на пръв поглед, „Венюс Марвел“ щеше да се разбие на парчета и да изгори напълно. А кариерата на Лъки Стар би завършила в този момент.
За щастие растителността, която изглеждаше така гъста, не беше нито трева, нито храсти, а водорасли. Равнината не беше повърхност от почва и скали, а повърхност на океан, който покриваше цялата планета.
Но дори при това положение „Венюс Марвел“ се удари в него с ужасен трясък и разкъса лигавите водорасли, проправяйки си път към дълбините. Лъки и Бигман бяха отхвърлени към стените.
Един обикновен кораб щеше да бъде смазан, но „Венюс Марвел“ бе конструиран така, че да може да влиза във водата с голяма скорост. Шевовете му бяха плътни, а формата аеродинамична. Крилата му, които Лъки нямаше време, нито знаеше как да прибере, бяха откъснати, а корпусът изпъшка от удара, но издържа.
Корабът се спускаше все по-надолу в зелено-черния мрак на венерианския океан. Плътната покривка от водорасли спираше почти напълно проникващата през облаците светлина. Изкуственото осветление на кораба не работеше. Очевидно при удара беше излязло от строя.
В главата на Лъки беше хаос.
— Бигман! — извика той.
Лъки опипа малкия гръден кош на марсианеца. Сърцето му биеше равномерно и той въздъхна с облекчение.
Лъки нямаше как да разбере какво бе станало с кораба. Знаеше, че в обгърналия ги пълен мрак няма да може да разбере как се управлява. Оставаше му само да се надява, че триенето на водата ще спре кораба, преди той да се е ударил в дъното.
Лъки потърси пипнешком отново Бигман и внимателно го изследва. На слепоочието му имаше подутина, но, доколкото успя да разбере, нямаше нищо счупено.
Бигман примига и изпъшка.
— Спокойно, Бигман — прошепна Лъки. — Ще се оправим.
Той далеч не беше сигурен в това, когато излезе в коридора. Пилотите трябваше да са живи и склонни към сътрудничество, ако на кораба бе съдено да стигне отново до родното пристанище.
Те се бяха изправили в седнало положение и започнаха да примигват, когато светлината от фенерчето на Лъки премина през вратата.
— Какво стана? — изпъшка Джонсън. — В един момент бях при управлението и после…
В очите му нямаше никаква враждебност, само болка и объркване.
„Венюс Марвел“ се върна отчасти към нормалното си състояние. Корабът беше тежко пострадал, но работата на прожекторите му отпред и отзад беше възстановена, а аварийното захранване включено, за да ги снабдява с цялата необходима за работата им енергия. Шумът от витлото се чуваше слабо, а коустерът показваше достатъчно добре своята трета, функция. Този кораб можеше да пътува не само в Космоса и във въздуха, но също и под водата.
Джордж Ривъл влезе в командната кабина. Той беше отчаян и очевидно объркан. На бузата си имаше рана, която Лъки беше измил, дезинфектирал и обилно напръскал с коагулум.
— Имаше няколко малки теча, но аз ги отстраних — каза Ривъл. — Крилата ги няма, а всички главни акумулатори са за отпадъци. Корабът се нуждае от голям брой поправки, но независимо от това, ние имаме късмет. Свършихте добра работа, мистър Уилямс.
— Предполагам, че ще ми обясните какво се случи — рече Лъки.
Ривъл се изчерви.
— Не зная. Мразя да говоря така, но не зная — отвърна той.
— А какво ще кажете вие? — обърна се Лъки към другия.
Тор Джонсън, който оправяше радиото, само поклати глава.
— Последните ясни мисли, които си спомням, са от времето, когато все още бяхме в облачния слой — каза Ривъл. — Оттогава не си спомням нищо до момента, в който открих, че се взирам във вашето фенерче.
— Използувате ли вие или Джонсън някакви наркотици? — попита Лъки.
Джонсън му хвърли гневен поглед.
— Не, никакви — измърмори той.
— Тогава какво ви извади от строя и двамата едновременно?
— Бих желал да зная — отвърна Ривъл. — Слушайте, мистър Уилямс, и двамата не сме аматьори. Нашите документи са за пилоти първи клас на коустер. — Той изпъшка. — Или поне бяхме първокласни пилоти. Може би след този инцидент ще ни бъдат отнети свидетелствата за правоуправление.
— Ще видим — рече Лъки.
— Хей, слушайте — сопна се Бигман, — каква е ползата да се говори за това, което е вече минало и си е отишло? Къде сме сега? Това искам да зная. Къде отиваме?
— Ние сме далеч от нашия курс — отвърна Тор Джонсън. — Толкова мога да ви кажа. Ще минат пет или шест часа преди да се отправим към Афродита.
— Дебели Юпитер и малки сателити! — извика Бигман, взирайки се с отвръщение в чернотата отвън. — Пет или шест часа в тази черна каша?
Афродита бе най-големия град на Венера с население над четвърт милион души.
