Когато „Венюс Марвел“ стигна на една миля от него, водата наоколо бе осветена до зелена полупрозрачност от светлините му. Сред това тайнствено сияние можеха добре да бъдат различени тъмните загладени форми на спасителните съдове, които бяха изпратени да ги посрещнат след установяването на контакт по радиото. Те се плъзгаха до тях като мълчаливи спътници.
Колкото до Лъки и Бигман, те за пръв път виждаха един от венерианските подводни куполообразни градове. Омаяни от чудния обект пред тях, те почти забравиха неприятностите, през които току-що бяха минали.
От разстояние той приличаше на смагардовозелен приказен мехур, пробляскващ заради водата между тях и него. Те смътно можеха да различат сградите и мрежовата конструкция от колони, която подпираше градския купол, укрепвайки го срещу тежестта на водата над него.
Той стана по-голям и засвети по-ярко, когато се приближиха. С намаляването на пласта вода между тях и купола, зеленият цвят стана по-светъл. Градът Афродита изглеждаше по-реален, по-малко приказен, но още по-великолепен.
Накрая те се плъзнаха в огромен въздушен шлюз, който бе в състояние да побере малка флота товарни кораби или голям боен крайцер, и зачакаха да бъде изпомпана водата. След това „Венюс Марвел“ бе пренесен от шлюза в грава на силово поле.
Лъки и Бигман видяха как свалиха багажа им, сбогуваха се тържествено с Ривъл и Джонсън и взеха един скимър за към хотел Белвю-Афродита.
Бигман гледаше през извития прозорец, докато техният скимър със своите въртящи се с внушително достойнство жиро-крила се носеше леко сред градските колони.
— И така, това е Венера — каза той. — Все пак не зная дали си струва да се мине през толкова перипетии заради нея. Никога няма да забравя как океанът идваше насреща ни!
— Страхувам се, че това беше само началото — рече Лъки.
Бигман погледна неспокойно своя голям приятел.
— Наистина ли мислиш така?
— Зависи — сви рамена Лъки. — Нека видим какво има да ни каже Евънс.
Зеленият салон на Белвю-Афродита беше точно това, което показваше името му. Характерът на осветлението и неговото трепкане придаваше на масите и на гостите вид като на потопени в океана. Таванът представляваше обърната с дъното надолу купа, под която се въртеше бавно огромен сферичен аквариум, поддържан от изкусно поставени греди. Водата в него беше изпъстрена с ивици венериански водорасли, а сред тези колоритни „морски панделки“ плуваха най-красивите форми на живот на тази планета.
Отначало Бигман беше влязъл тук с намерение да вечеря. Той бе отегчен от липсата на меню за пунш, смутен от присъствието на келнери-хора, и обиден от факта, че в Зеления салон се яде само храна, доставена от управата и нищо друго. Той малко се успокои, когато мезето се оказа вкусно, а супата много добра.
В този момент засвири музиката, куполообразният таван започна постепенно да увеличава интензивността си на светене, а сферичният аквариум се завъртя.
Бигман зяпна от учудване и забрави за вечерята.
— Погледни това — каза той.
Лъки гледаше. Морските панделки бяха с различна големина. Те варираха от малки нишки с дължина два инча до широки и извиващи се пояси, които се простираха на повече от един ярд от единия до другия си край. Всички морски панделки бяха тънки като лист хартия и се движеха посредством свиване и разпускане на телата си. Те правеха вълнообразни движения, които преминаваха по цялата им дължина.
Всяка една от тях флуорисцираше и искреше с вестна светлина. Гледката беше великолепна. По страните на всяка морска панделка имаше малки ярки светлинни спирали: тъмночервени, розови и оранжеви, а също няколко сини и виолетови. Сред по-големите екземпляри имаше и такива с бели спирали. Те всички бяха обляни от светлозелената външна светлина. Като плуваха, цветните линии искряха и се преплитаха. За смаяното око те сякаш оставяха следи като небесна дъга във водата, избледнявайки само за да бъдат подновени с още по-ярки цветове.
Бигман неохотно се върна към десерта си. Келнерът го беше нарекъл „желе от водорасли“ и отначало дребният мъж бе погледнал блюдото с подозрение. Желето от водорасли бе на меки оранжеви воали, които бяха слепени един с друг, но достатъчно лесно се отделяха с лъжицата. За момент те оставаха сухи и безвкусни за езика, но после внезапно се стопяваха в гъста сиропирана течност, която беше истинска наслада.
— Космос! — възкликна учудено Бигман. — Опита ли десерта?
— Какво? — попита разсеяно Лъки.
— Няма ли да опиташ десерта? Прилича на гъст сок от ананас, само че е един милион пъти по-вкусен… Какво има?
— Имаме компания — отвърна Лъки.
— Ау, давай — рече Бигман и понечи да се обърне на стола, за да огледа другите посетители.
— Не бързай — каза спокойно Лъки и Бигман замръзна.
Той чу тихите стъпки, които се приближаваха към тяхната маса. Опита се да завърти очите си. Бе оставил бластера в стаята, но ножът-силово поле беше в джоба на пояса му. На външен вид той приличаше на украшение към ланец за часовник, но при нужда можеше да среже човек на две. Бигман го пипна, за да се увери, че е на мястото си.
— Мога ли да се присъединя към вас? — попита един глас зад него.
Бигман стисна ножа-силово поле и бе готов за бързи действия. Но човекът бе всичко друго, но не и опасен. Беше дебел, но дрехите му стояха добре. Имаше кръгло лице, а посивяващата му коса бе грижливо сресана на темето, въпреки че не успяваше да скрие плешивостта му. Очите му бяха малки, сини и изпълнени с доброта. И, разбира се, имаше голям сив мустак съобразно модата на Венера.
— Моля, седнете — каза спокойно Лъки. Цялото му внимание изглежда бе съсредоточено в чашката горещо кафе, която държеше в дясната си ръка.
Дебелият мъж седна и постави ръце върху масата. Едната му китка беше оголена и леко засенчена от дланта на другата ръка. За момент едно овално петно върху китката потъмня и стана черно. В него малки жълти точки светлина танцуваха и пробляскваха в познатите очертания на Голямата мека и Орион. После петното изчезна и остана само една обикновена възпълничка китка и усмихнатото кръгло лице на дебелия мъж над нея.
Този опознавателен знак на Научния съвет не можеше нито да се забрави, нито да се имитира. Методът на неговото управляемо появяване посредством усилие на волята беше почти най-строго охраняваният секрет на Съвета.
— Казвам се Мел Морис — представи се дебелият мъж.
— Досетих се — каза Лъки. — Описаха ми как изглеждате.
Бигман се облегна назад и върна ножа обратно на мястото му. Мел Морис беше шеф на Венерианската секция на Съвета. Бигман беше чувал за него. Той очакваше борба. Може би светкавично плискане на кафе в лицето на дебелия мъж, преобърната маса и от там нататък каквото и да било друго.
— Венера изглежда необикновено и красиво място — каза Лъки.
— Нашият флуоресциращ аквариум ли сте наблюдавали?
— Много е зрелищен — отвърна Лъки.
Венерианският член на Съвета се усмихна и вдигна пръст. Келнерът му донесе чашка горещо кафе. Морис го остави малко да изстине и каза тихо:
— Предполагам, че сте разочарован да ме видите тук. Мисля, че очаквахте друга компания.
— Очаквах неофициален разговор с един приятел — рече хладно Лъки.
— Всъщност вие изпратихте съобщение до члена на Съвета Евънс да се срещне тук с вас.
— Виждам, че знаете.
— Да. От известно време Евънс е следен отблизо. Кореспонденцията му се преглежда, а разговорите подслушват.
Те говореха много тихо. Дори Бигман ги чуваше трудно. Той отпиваше от кафето и не даваше вид, че думите стигат до него.
