Пеещите камбани

разхождам дотам.

Дейвънпорт огледа безпомощно стаята. Той погледна безбройните научни издания за светлинните години. През отворената врата можеше да види съседната стая, с множеството следи от други светове. Той погледна доктор Ърт, пребледнял от мисълта за придвижване, с помощта на антигравитацията и сви рамене.

— Ще доведа Пейтън тук. Точно в тази стая. Това задоволява ли ви?

Ученият въздъхна дълбоко.

— Абсолютно.

— Надявам се, че ще успеете да постигнете желания резултат, доктор Ърт.

— Ще направя каквото мога, господин Дейвънпорт.

Луис Пейтън наблюдаваше с отвращение заобикалящата го обстановка и с презрение дебелия мъж, който поклати глава за поздрав. Той погледна стола, който му бе предложен и го избърса с ръка преди да седне. Дейвънпорт седна до него, като не прибра бластера си.

Дебелият мъж се усмихваше докато сядаше и галеше кръглия си стомах, като че току-що беше привършил с обилното ядене и се канеше да осведоми света за това.

— Добър вечер, господин Пейтън — каза той. — Аз съм доктор Вендел Ърт, учен по извънземните светове.

Пейтън отново го погледна.

— Какво искате от мен?

— Искам да разбера дали сте бил на Луната по някое време на месец август.

— Не съм.

— Все още няма човек, който да ви е видял на Земята в дните между първи и тридесети август.

— Живеех така, както обикновено живея през август. Никой не може да ме види през този месец. Нека той да ви каже — и кимна с глава по посока на Дейвънпорт.

Доктор Ърт се усмихна.

— Колко хубаво би било, ако можехме да проверим това. Ако само имаше някакъв практически начин да различим Луната от Земята. Например, ако можехме да изследваме праха по косата ви и да кажем: „Аха, лунен прах.“ Но за съжаление не можем. Лунният прах е същият като земния. Дори и да не беше, нямаше да го намерим но косата ви освен ако не сте се разхождал по лунната повърхност без скафандър, което е малко вероятно.

Пейтън слушаше с безразличие.

Доктор Ърт продължи, усмихвайки се благосклонно и вдигайки ръка, за да намести очилата, закрепили се едва-едва на върха на носа му.

— Човек, пътуващ в Космоса или на Луната, диша въздух от Земята и яде храна от Земята. Той носи със себе си земната среда независимо дали е на своя кораб или е в своя скафандър. Търсим човек, който е прекарал в Космоса два дни, пътувайки до Луната, поне две седмици там, и още два дни на път обратно. През цялото това време той е носел обичайната земна среда до себе си и точно това прави задачата ни трудна.

— Предлагам — каза Пейтън — да я улесните като ме пуснете и потърсите истинския убиец.

— Може да се стигне и до това. Виждали ли сте някога нещо подобно? — Дундестата ръка на доктор Ърт се протегна към пода отстрани на стола му и се появи обратно със сива сфера, която меко отразяваше светлинки.

Пейтън се усмихна.

— Това ми прилича на Пееща камбана.

— Това е Пееща камбана. Убийството е било извършено заради Пеещи камбани. Какво мислите за тази?

— Мисля, че е пукната лошо.

— Но огледайте я — каза доктор Ърт и с бързо движение на ръката я хвърли на Пейтън, който се намираше на почти два метра от него.

Дейвънпорт извика и застина полуизправен на стола си. Пейтън вдигна с усилие ръце, но го направи достатъчно бързо, за да успее да хване камбаната.

— Проклет глупак — каза той. — Недейте да я подхвърляте така.

— Цените Пеещите камбани, нали?

— Прекалено, за да счупя някоя. Това поне не е престъпление. — Пейтън удари леко камбаната, след това я приближи до ухото си и бавно я разклати, слушайки мекия звук, който издаваха лунолитите, онези малки частички пемза, при блъскането им във вакуума.

След това, повдигайки камбаната за стоманената жичка, с която все още беше привързана, той прокара нокътя на палеца си по повърхността й с изкусно, въртеливо движение. Тя издаде глух звук, който беше много мек, много сходен със звука на флейта, като леко вибрато, което постепенно заглъхваше и извикваше представата за летен полумрак.

За един кратък момент и тримата бяха погълнати от звука.

Тогава доктор Ърт каза:

— Хвърлете ми я обратно, господин Пейтън. Насам! — И протегна ръка с подканящ жест.

Луис Пейтън хвърли камбаната машинално. Тя описа къса дъга, от около една пета от разстоянието до очакващата я ръка на учения, изви се надолу и се разби със съкрушителен, стенещ звук на пода.

Дейвънпорт и Пейтън безмълвно се взираха в сивите парчета и почти не чуха спокойния глас на доктор Ърт, когато каза:

— Когато откриете скривалището на престъпника с необработените камбани, ще помоля да ми бъде дадена една без пукнатина и добре полирана като възнаграждение и заместител на счупената. Случаят вече е съвсем ясен. Въпреки кратката реч, с която започнах, съществува едно нещо на Земята, което нито един пътник в Космоса не може да вземе със себе си и това е земното притегляне. Фактът, че господин Пейтън така грешно прецени разстоянието при хвърлянето на предмета, който очевидно високо цени, може да означава единствено, че мускулите му все още не са се приспособили към притегателната сила на Земята. Моето професионално мнение, господин Дейвънпорт, е, че вашият затворник през последните няколко дни е бил извън тази планета. Той е бил или в Космоса, или на някакъв космически обект, значително по-малък от Земята — като Луната, например.

— Искам мнението ви писмено — каза той с ръка върху бластера — и това ще бъде достатъчно, за да получа разрешение да използвам психотест.

Луис Пейтън, зашеметен и неоказващ съпротива, вцепенен от мисълта, че каквото и завещание да остави сега, то ще трябва да съдържа и факта за пълния провал.

,

Информация за текста

© 1955 Айзък Азимов

© 2000 Ива Балабанова, превод от английски

Isaac Asimov

The Singing Bell, 1955

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Събрани разкази (том четвърти)

„Мириам Паблишинг“, София, 2000

ISBN: 954-951-364-X (т.4)

Isaac Asimov. The Complete Stories. Volume 2