Айзък Азимов
Пеещите камбани
Луис Пейтън никога не обсъждаше публично методите, с които бе надхитрял полицията на Земята в дузина двубои по съобразителност и заблуда, със заплашващ го психотест, който винаги успяваше да отложи. Разбира се, би било глупаво от негова страна да направи такова нещо, но в моментите, когато беше доволен от себе си, той се блазнеше от мисълта да остави завещание, което да бъде отворено само след неговата смърт, и в което ясно да покаже, че пълният му успех се дължи на способности, а не на късмет.
В такова завещание той би казал: „Не може да се създаде лъжлив модел за прикриване на престъпление без да останат следи от създателя му. В такъв случай е по-добре да потърсиш модел, който вече съществува и да нагодиш действията си към него.“
Имайки предвид този принцип, Пейтън планираше убийството на Албърт Корнуел.
Корнуел, дребен търговец на крадени предмети, пръв се приближи до Пейтън, който седеше на обичайната си маса за един в Тринелс. Синият костюм на Корнуел сякаш имаше особен блясък, сбръчканото му лице — особена усмивка и побелелите му мустаци — особена форма.
— Господин Пейтън — каза той, поздравявайки бъдещия си убиец без каквото и да било четвърторазредно малодушие, — радвам се да ви видя. Почти се предадох, господине, почти се предадох.
Пейтън, който не обичаше да го безпокоят, когато се занимава с вестника и десерта си в Тринелс, каза:
— Ако имаш някаква работа с мен, Корнуел, знаеш къде да ме намериш.
Пейтън беше минал четиридесетте и неговата коса беше загубила по-ранния си черен цвят, но гърбът му бе изправен, поведението — младежко, очите — тъмни, а гласът му режеше остро от дългата практика.
— Не и за това, господин Пейтън — каза Корнуел, — не и за това. Знам за едно скривалище, скривалище на… нали знаете, господине. — Показалецът на дясната му ръка се раздвижи леко, като че беше махало на камбана, удрящо се в някаква невидима субстанция, а лявата ръка затисна за миг ухото му.
Пейтън прелисти една страница от вестника, все още малко влажен от теледоставчика, сгъна го хоризонтално и каза:
— Пеещи камбани?
— Тихо, господин Пейтън — каза шепнешком Корнуел.
— Ела с мен.
Те вървяха през парка. Друго правило на Пейтън беше, че за да запазиш нещо в тайна, няма по-сигурно нещо от разговор на висок глас на открито.
Корнуел прошепна:
— Скривалище, в което са скрити Пеещи камбани. Нешлифовани, но страшно красиви, господин Пейтън.
— Виждал ли си ги?
— Не, но говорих с един, който ги е виждал. Имаше достатъчно доказателства, за да ме убеди. Има достатъчно, за да позволи на вас и на мен да се оттеглим и да живеем в охолство. В абсолютно благоденствие.
— Кой е този другият?
На лицето на Корнуел се появи лукаво изражение, което също като димяща факла закриваше повече, отколкото показваше и му придаваше отблъскваща мазнота.
— Той беше търсач на рудни залежи на Луната и бе създал метод за откриване на камбаните по стените на кратерите. Аз не знам този метод. Никога не ми го каза. Но той събрал няколко дузини, скрил ги на Луната и се върнал на Земята, за да се заеме с пласирането им.
— Предполагам, че е умрял?
— Да. Съвсем изненадващо, господин Пейтън. Падане от високо. Много тъжно. Дейността му на Луната, разбира се, е нелегална. Властта се отнася много строго към неразрешеното копаене на Камбани. Така че това може би е било наказанието му… Както и да е, в мен е неговата карта.
— Не ме интересуват подробности от мръсните ти сделки. Това, което ме интересува е защо дойде при мен — каза Пейтън със спокойно безразличие.
— Е, сега, има достатъчно и за двама ни, господин Пейтън — отговори Корнуел, — и двамата можем да дадем своя принос. Аз знам къде е скривалището и мога да осигуря космически кораб. Вие…
— Да?
— Вие можете да управлявате космически кораб и имате необходимите контакти за пласирането на Камбаните. Съвсем честно разпределение на труда. Не мислите ли?
Пейтън размисли върху модела на своя живот — модел, който вече съществуваше — и нещата като че ли започнаха да се подреждат.
— Тръгваме към Луната на десети август — каза той.
Корнуел спря.
— Господин Пейтън! Сега сме април.
Пейтън продължавате равномерния си ход и Корнуел трябваше да побърза, за да го настигне.
— Чухте ли ме, господин Пейтън?
— Десети август. Ще се свържа с вас когато настъпи моментът и ще ви кажа къде да оставите кораба. Не правете опити да се свържете лично с мен дотогава. Довиждане, Корнуел.
— Петдесет на петдесет? — попита Корнуел.
— Почти. Довиждане.
Пейтън продължи сам разходката си и отново се замисли върху модела на своя живот. Когато беше на двадесет и седем, той купи голямо парче земя в Планините, на което някой от предишните собственици бе построил къща, проектирана като убежище срещу опасността от атомни войни преди два века, които никога не избухнаха. Но къщата остана като паметник на самонадеяността.
Беше изградена от стомана и бетон в такова изолирано място, каквото е напълно възможно да се открие на Земята, разположено високо над морското равнище и защитено от почти всички страни от високи планински върхове. Къщата имаше самостоятелен енергиен източник, водни запаси, поддържащи се от планинските реки, хладилници, в които могат да се поберат десет половини от говедо, мазе, оборудвано като крепост с цял арсенал оръжия, предназначени да отблъскват гладните, изплашени орди, които също никога не се появиха. Имаше собствена климатична инсталация, която можеше да пречиства, докато всичко друго, освен радиацията (жалко за човешката неустойчивост), не бъде пречистено.
В тази къща на спасението Пейтън бе прекарал всяка година, след като я купи, от ергенския си живот. Той изключваше всички връзки за комуникация, телевизорът, теледоставчикът на вестници. Беше построил ограда със силово поле около собствеността си и бе поставил сигнален механизъм към къщата от точката, където оградата пресичаше единствената пътека, виеща се през планините.
За един месец всяка година той можеше да бъде съвсем сам. Никой не можеше да го види, нито да се свърже с него. В абсолютно усамотение той можеше да получи единствената почивка, която му бе нужна след единадесетмесечен контакт с хората, към които изпитваше само презрение.
Дори полицията, Пейтън се усмихна, знаеше за голямата му почит към месец август. Веднъж не се бе явил в съда и бе рискувал да го подложат на психотест, вместо да се откаже от своя август.
Пейтън измисли друг афоризъм, който можеше да се включи в завещанието му: „Нищо не се отразява толкова благоприятно върху вида ти на невинен, както триумфиращата липса на алиби.“
На 30 юли, както на 30 юли всяка година, Луис Пейтън хвана безтегловния стратоджет в девет и петнадесет сутринта от Ню Йорк и пристигна в Денвър в дванадесет и половина. Там обядва и се качи на полубезтегловния автобус до Хъмпс Пойнт, откъдето Сам Лейбман го взе със старомодна сухоземна кола — с пълна гравитация! — и го откара до границите на собствеността му. Сам Лейбман прие сериозно десетдоларовия бакшиш, който винаги получаваше, докосна шапката си, както винаги правеше на 30 юли през последните петнадесет години.
На 31 юли, както на 31 юли всяка година, Луис Пейтън се върна в Хъмпс Пойнт със своя безтегловен въздухомобил и поръча в местния магазин продуктите, от които щеше да се нуждае следващия месец. В
