Айзък Азимов
Ключът
Карл Дженингс знаеше, че умира. Оставаха му няколко часа живот и още много работа.
Нямаше да има отмяна на смъртната присъда, не и тук, на Луната, с неработеща радиовръзка.
Дори на Земята има пустеещи местенца, където, без радиовръзка, човек може да си умре, без да може приятел да му протегне ръка, без приятелско сърце да го съжали, дори без приятелско око да открие трупа му. Тук, на Луната, имаше някои неща, които стояха иначе.
Землянинът, разбира се, знаеше, че е на Луната. Карл беше пристигнал с геологична, не, селенологична експедиция. Странно как съзнанието на земния човек набляга на представката „гео-“… Насилваше се да мисли, докато работи. Даже умирайки, продължаваше да чувства невероятната чистота на мислите си. Неспокойно се огледа. Нямаше какво да види. Намираше се в тъмнината на сянката, отвътре на северната стена на кратера, в тъмнина, пронизвана от пулсиращото присветване на фенерчето му. Държеше го на пулс, отчасти, защото се страхуваше да не изтощи ресурса му, преди да свърши работата и отчасти защото се страхуваше да не наруши минимума шансове да бъде видян.
В ляво от него, на юг, покрай близкия хоризонт на Луната, имаше ивица ярка, бяла светлина от Слънцето. Отвъд хоризонта, и затова невидима, беше отсрещната стена на кратера. Слънцето никога не се изкачваше толкова високо над ръба на кратера, че да огрее дъното непосредствено под краката му. Беше защитен от радиация — поне от това.
Копаеше внимателно, но несръчно, бинтован, както си е, в скафандъра. Отстрани го болеше отвратително.
Прахът и натрошените камъни ни най-малко не отнемаха очарованието на „приказния замък“, тази част от лунната повърхност, изложена на чести смени на светлина и мрак, жега и студ. Тук, във вечния студ, ронещата се стена на кратера беше натрупала купчина разнородни камъни. Не беше лесно да се каже, че е имало някакво копаене.
Работейки пипнешком в тъмното, Карл се спъна и разсипа шепа прах. Частичките се изсипаха бавно, но поради липсата на въздушно съпротивление, те сякаш летяха със зашеметяваща скорост.
Фенерчето на Дженингс освети един скален отломък. Той го изрита силно и продължи трескаво да копае. Времето му за живот изтичаше.
Още малко и ще скрие Апарата. Така Строс не би могъл да го намери.
Строс!
Другият член на екипажа, другата половина от откритието и признанието!
Ако Строс желаеше за себе си цялата слава, Дженингс не би имал нищо против. Тяхната находка обаче беше хиляди пъти по-важна от всички почести на света. Строс искаше нещо, срещу което Дженингс би се борил с цената на своя живот.
И ето, сега умираше!
Бяха го намерили заедно. Всъщност Строс беше открил кораба, или по-точно останките му, или още по- точно това, което с голямо въображение би могло да се сметне за кораб.
— Метал — беше възкликнал Строс, държейки нещо безформено в ръката си. Очите му не можеха да се забележат през оловното стъкло на визьора, но гласът му звучеше доста ясно.
— Странно, на Луната няма метали — беше отговорил Карл, приближавайки се към партньора си.
— Не би трябвало, но ти знаеш, че досега е изследван едва един процент от лунната повърхност. Всичко може да се очаква.
Оглеждайки щателно безформения къс, Дженингс се бе съгласил.
На Луната всеки, който си разбира от работата, би открил нещо ново. Тяхната беше първата частно финансирана експедиция. Преди тях правителството беше организирало епизодични отскачания, за половината от които дори нямаше данни. От страна на Геоложкия съвет бе голям жест да изпрати двама космонавти специално за изследване на лунната повърхност.
— Това нещо сякаш е било полирано — отбеляза Строс.
— Прав си — отвърна Дженингс. — Сигурно има още наоколо.
Откриха още три парчета. Две доста дребни, а третото — по-едро и със следи като от шев.
— Да ги отнесем на кораба — каза Строс.
Малката антигравитационна лодка ги отведе до кораба-майка. Смъкнаха скафандрите, веднага щом се качиха на борда, нещо, което за Дженингс винаги беше огромно удоволствие. Сега дори започна да разтрива гръдния си кош и лицето, докато те не запламтяха.
Строс не си доставяше такива дребни радости. Той веднага се зае за работа. Лазерният лъч прободе метала и спектрографът веднага регистрира изпаренията. Основно титан, със следи от кобалт и молибден.
— Прилича на закалена стомана — провъзгласи Строс. Чертите на лицето му бяха, както винаги, сурови. Въпреки, че сърцето на Дженингс застрашаваше да се пръсне от възбуда, той не забеляза и най-дребна промяна в изражението на своя другар.
Може би точно силните емоции накараха Карл да се пошегува:
— Как такова откритие да не те вкамени?
Строс изгледа колегата си с такава антипатия, че хуморът му се изпари начаса.
Дженингс въздъхна. Спомни си как шегата му беше помагала още като студент, но това сега нямаше значение. Обичаше каламбурите, макар и да му отдаваха трудно. Откритието не струва да се разстройва от хладината на Строс. Само се зачуди дали колегата му е осъзнал неговата значимост.
Той знаеше твърде малко за Строс. Известна му беше единствено славата му на селенологист. Беше чел неговите документи, както и Строс вероятно беше разгледал неговите. Въпреки че бяха завършили Академията по едно и също време, някак се бяха разминали. Заедно ги беше събрала настоящата експедиция.
По време на едноседмичното им пътуване Дженингс беше успял да свикне с набитата фигура, рижата коса и китайско-сините му очи. Когато се хранеше Строс, челюстта му странно се издаваше напред. Очите на Карл също бяха сини, а косата му, по-руса. Поради слабото си телосложение той някак несъзнателно се опитваше да отблъсне чувството на превъзходство и сила, което излъчваше колегата му.
— Няма сведения за кораб, прилунил се в тази част на планетата — каза Дженингс. — Поне не за разбил се такъв.
— Ако са парчета от кораб, те би трябвало да са гладки. Тези са ерозирали. Тъй като на Луната няма атмосфера, това означава, че са престояли милиони години.
Тогава Строс осъзна какво бяха открили. Дженингс прошепна ликуващ:
— Не са направени от човешка ръка! Създания от чужда планета са посетили Луната. Кой знае преди колко години е било това?
— Кой знае? — повтори сухо Строс.
— В рапорта…
— Чакай — извика повелително Строс. — Ще докладваме, когато има какво! Ако е било кораб, значи ще открием нещо повече от това, което имаме сега.
Точно сега обаче трябваше да се задоволят и с него. Бяха прекарали дълги, изтощителни часове навън. Имаха нужда от храна и сън. Двамата, изглежда, бяха съгласни с това, без да го обсъждат.
Земята, в пълна фаза, светеше в синьо далеч на изток от тях. Докато се хранеха, Дженингс безмълвно я съзерцаваше както винаги, завладян от носталгия.
— Изглежда прекалено спокойна — тъжно отбеляза той. — Кой би допуснал, че има шест милиарда жители?
Строс вдигна поглед, изтръгнат от своя странен, вътрешен свят.
— Шест милиарда се влачат по повърхността й — каза мрачно.
— Ти не си Ултра, нали? — намръщи се Карл.
— Не разбирам за какво намекваш?
Дженингс се изчерви. И най-малкото вълнение веднага се отразяваше върху лицето му. Този факт много го смущаваше. Продължи да се храни, без да отговори.
Напоследък числеността на земните жители оставаше стабилна. Планетата не можеше да си позволи увеличаване на населението. Всеки признаваше това. Някои изразяваха мнение, че то дори трябва да бъде