— Не, Дорс, ти имаш по-важна задача!
— Тъй ли? И каква е тя?
— Психоисторията. Без теб няма да се справя с проблема.
Младата жена се разсмя.
— Подозирам, че на цял Трантор няма друг математик като теб. Аз пък като историк съм добра и определено не съм изключителна. Ще си намериш колкото си щеш историци, които да удовлетворяват нуждите на психоисторията по-сполучливо от мен.
— В такъв случай, Дорс, нека ти обясня, че тя изисква нещо повече от един математик и един историк. Тя изисква и желание да се заловиш с нещо, което вероятно ще запълни целия ти живот. А без теб няма да имам това желание.
Дорс умислено го погледна.
— Хари, това е безсмислен спор. Несъмнено решението ще го вземе Чувек. Ако той ме изпрати обратно в Университета…
— Няма да те изпрати.
— Откъде си сигурен?
— Защото ще му го кажа направо. Ако те прати обратно в Университета, аз се връщам на Хеликон, а империята да върви по дяволите!
— Не го мислиш сериозно.
— Но със сигурност ще го направя.
— Не разбра ли, че Чувек може така да променя емоциите, че ти да работиш над психоисторията дори и без мен?
Селдън поклати глава.
— Чувек няма да вземе такова своеволно решение. Аз говорих с него. Не смее да бърника много-много в човешкия ум, защото е обвързан с нещо, което нарича закони на роботиката. Да промени ума ми до степен да не искам ти да си с мен, би означавало да промени толкова много, колкото той не би рискувал. От друга страна, ако Чувек ме остави на мира и ако ти се присъединиш към проекта, ще получи онова, което иска — шанс за психоисторията. Защо да не се съгласи?
Дорс поклати глава.
— Може да не се съгласи по негови си съображения.
— Но защо? Дорс, помолиха те да ме защищаваш. Чувек отменил ли е тази молба?
— Не.
— Значи иска да продължиш да ме защищаваш. А и аз искам същото.
— От какво да те защищавам, Хари? Сега си под закрилата на Чувек — и като Демерцел, и като Данил, и повече положително не ти е нужно.
— Ако ще да имах закрилата на всички хора и всички сили в Галактиката, пак щях да искам твоята.
— Значи не ти трябвам за психоисторията. Искаш ме заради закрилата.
Селдън се начумери.
— Не! Защо изкривяваш думите ми? Защо ме принуждаваш да кажа онова, което би трябвало да знаеш. Не те искам нито заради психоисторията, нито заради закрилата. Това са претексти и аз ще използвам всеки друг претекст, който ми потрябва. Искам теб, просто теб. И ако желаеш да чуеш истинската причина, тя е защото ти си си ти!
— Дори не ме познаваш…
— Това няма значение. Не ми пука! А и в известен смисъл, аз наистина те познавам. По-добре, отколкото си мислиш.
— Нима?
— Разбира се. Ти се подчиняваш на заповеди и рискуваш живота си заради мен, без да се колебаеш и без да даваш вид, че последиците те интересуват. Научи се да играеш тенис толкова бързо. Научи се да използваш ножовете още по-бързо и се държа идеално в схватката с Марон. Направо нечовешки, ако мога да се изразя така. Мускулите ти са удивително силни, а реакциите — изумително бързи. Можеш някак си да определиш дали едно помещение се подслушва и да влезнеш във връзка с Чувек по някакъв начин, за който не е нужна апаратура.
— И какво мислиш за всичко туй? — попита Дорс.
— Хрумна ми, че в качеството си на Р. Данил Оливо Чувек се е нагърбил с невъзможна мисия. Как един робот ще успее да направлява империята? Трябва да има помагачи…
— Това е очевидно. Предполагам, че са милиони. Аз съм му помагач. Ти си му помагач. Дори малкият Рейч му е помагач.
— Ти обаче си различен вид помагач.
— В какво отношение различен? Хайде, Хари, кажи го! Ако се чуеш да го произнасяш, сам ще разбереш колко откачено е.
Селдън дълго я гледа и сетне тихо рече:
— Няма да го кажа, защото… не ме интересува.
— Наистина ли не те интересува? Искаш да си с мен — такава, каквато съм?
— Ще съм с теб така, както трябва. Ти си Дорс и каквото и друго да си още, в целия свят няма нищо повече, което Да искам.
— Хари — нежно каза младата жена — аз ти мисля доброто заради онова, което представлявам, но чувствам, че дори да не бях, което съм, пак щях да ти мисля доброто… Не смятам обаче, че съм подходяща за теб.
— Наистина не ми пука! — Селдън погледна надолу, докато правеше няколкото крачки към нея, обмисляйки следващите си думи. — Дорс, целували ли са те някога?
— Разбира се, Хари. Това е част от социалната страна на живота, а аз живея социално.
— Не, не! Искам да кажа, целувала ли си се истински с мъж? Нали разбираш — страстно?
— Ами да, Хари.
— Хареса ли ти?
Дорс се поколеба, преди да отговори.
— Когато се целувах така, ми беше по-приятно, отколкото да разочаровам един млад мъж, чието приятелство значеше нещо за мен. — Тя внезапно се изчерви и извърна лице. — Моля те, Хари, трудно ми е да ти го обясня.
Но ученият, по-решителен от всякога, продължи да настъпва.
— В такъв случай си се целувала по неправилни причини — за да избегнеш да нараниш нечии чувства!
— Може би в известен смисъл всички правят така.
Селдън обмисли това и внезапно попита:
— А ти някога молила ли си да те целунат?
Дорс се забави, сякаш се вглеждаше назад в живота си.
— Не.
— А искала ли си да го сторят отново, след като са те целунали?
— Не.
— Спала ли си някога с мъж? — попита той меко, с нещо подобно на отчаяние в гласа.
— Разбира се. Нали ти казах — тези неща са част от живота.
Хари сграбчи раменете й, сякаш се канеше да я разтърси.
— Случвало ли ти се е да почувстваш желание, нужда от този вид близост само с един специален човек? Дорс, изпитвала ли си някога любов?
Тя вдигна поглед — бавно и почти тъжно и се взря в очите му.
— Съжалявам, Хари, но не съм.
Селдън я пусна и ръцете му унило се свлякоха надолу. След малко жената нежно сложи длан върху неговата и каза:
— Ето, Хари, виждаш ли? Не съм точно това, което искаш.
Той бе увесил глава и гледаше в пода. Преценяваше положението и се опитваше да мисли рационално. Сетне се предаде. Онова, което искаше — го искаше! Искаше го напук на мисълта, напук на здравия
