Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията
На Дженифър Брел — „Зелената писалка“, най-добрата и най-трудолюбивата редакторка в света
НЯКОЛКО ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ
Когато написах „фондацията“, появила се през 1942 година в майския брой на „Ъстаундинг сайънс фикшън“, нямах никаква представа, че съм започнал поредица, която накрая щеше да нарасне до шест тома, състоящи се от общо 650 000 думи (засега). Нито пък предполагах, че тя ще се обедини с моята серия от къси разкази и романи за роботите и с романите ми за Галактическата империя така, че да включва общо (засега) четиринадесет тома или около 1 450 000 думи.
Ако проучите кога тези книги са излезли от печат, ще видите, че между 1957 и 1982 г. има двадесет и пет годишен промеждутък, през който не съм добавил нищо към тях. И то не е защото внезапно съм престанал да пиша. Всъщност аз работех с пълна скорост през целия този четвърт век, ала над други неща. Това, че през 1982-ра се върнах към двете поредици, не беше само моя идея, а резултат от комбинирания натиск от страна на читатели и издатели, който в края на краищата стана неудържим.
Във всеки случай ситуацията се задълбочи достатъчно, за да почувствам, че феновете може би ще се зарадват на нещо като пътеводител към поредиците, тъй като те не са писани в реда, в който навярно би следвало да се четат.
Четиринадесетте книги, всички до една публикувани в САЩ от „Дабълдей“, предлагат своего рода история на бъдещето, която може би не е съвсем свързана, тъй като в началото не си бях поставил за цел да постигна строга последователност. От гледна точка на логиката (а не според датата на излизане от печат) хронологичният ред на книгите е следният:
1. „Всичко за роботите“ (1982). Това е сборник от тридесет и два къси роботски разказа, публикувани между 1940 и 1976 година, който включва всички известни от по-раншния ми сборник „Аз, роботът“. От неговата поява насам съм написал само още един подобен разказ. Става дума за „Роботски сънища“, който засега не се е появявал в сборник на „Дабълдей“.
2. „Стоманените пещери“ (1954). Първият от моите романи за роботите.
3. „Голото слънце“ (1957). Вторият роман за роботите.
4. „Роботите от Зора“ (1983). Третият роботски роман.
5. „Роботи и Империя“ (1985). Четвъртият роботски роман.
6. „Космически течения“ (1952). Първият от моите имперски романи.
7. „Звезди като прах“ (1951). Вторият имперски роман.
8. „Камъчета в небето“ (1950). Третият имперски роман.
9. „Прелюдия за Фондацията“ (1988). Това е първият роман за Фондацията (при все че засега е последният написан).
10. „Фондацията“1 (1951). Вторият роман за фондацията.
11. „Фондация и Империя“ (1952). Третият фондационен роман, изграден от два дълги разказа, издадени за пръв път през 1945 година.
12. „Втората Фондация“ (1953). Четвъртият фондационен роман.
13. „Острието на Фондацията“(1982). Петият фондационен роман.
14. „Фондация и Земя“ (1983). Шестият фондационен роман.
Дали ще добавя още томове към поредиците? Бих могъл. Има място за по една книга между 5 и 6 и между 9 и 10, както, разбира се, и между повечето от другите. А и спокойно мога да напиша нови томове след 14-ия — толкова, колкото си искам.
Естествено все ще трябва да има някаква граница, защото не очаквам да живея вечно, но пък наистина възнамерявам да се задържа на грешната земя колкото е възможно по-дълго.
Айзък Азимов
I. МАТЕМАТИКЪТ
КЛЕОН ПЪРВИ — Последният галактически император от Антунската династия. Роден е през 11 988 г. от Галактичната ера — годината, през която е роден и Хари Селдън. (Смята се, че рождената дата на Селдън, в която някои учени се съмняват, може би е била преправена така, че да съответства на тази на Клеон, с когото се предполага, че той се е срещнал скоро след пристигането си на Трантор.)
След като на двадесет и две годишна възраст Клеон Първи наследява имперския трон, неговото царуване представлява любопитен промеждутък от спокойствие в онези объркани времена. Това несъмнено се дължи на уменията на първия му министър, Ето Демерцел, който така ревностно се е укривал от погледите на хората, че за него се знае твърде малко. Самият Клеон…
1
Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:
— Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?
Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.
Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява — и на холограмата, и в действителност — холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.
Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията — тогава той беше по- млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.
С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:
— Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?
— Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.
Демерцел леко смръщи вежди — съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.
— Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни…
Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.
— Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.
— В какъв смисъл интересно, сир?
— Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.
— Министърът на науката ли ви го каза, сир?
