космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по- угрижени и заплашителни бяха техните лица.
Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.
Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.
Младият мъж рече:
— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.
Селдън отвърна с едно лаконично „Да, господине“ и отново зачака.
Събеседникът му махна с ръка.
— Би следвало да е „сир“, но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.
Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по- висок, по-благороден, със застинали черти.
И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!
Селдън не помръдна от мястото си.
Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:
— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.
Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже „Да, сир“.
Клеон се усмихна.
— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?
Селдън предпазливо начена:
— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.
— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.
— Добре, сир.
— Просто „добре“, човече. Няма ли начин да се доближа до теб?
Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.
Най-накрая императорът заяви:
— Не изглеждаш като математик.
Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.
— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…
Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.
— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.
— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.
— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.
— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.
— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.
— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.
— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.
Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.
— Всъщност не е съвсем така — започна предпазливо той. — Това, което съм направил, е далеч по- ограничено. Положението в много системи е такова, че при известни условия настъпват хаотични събития. Което означава, че ако се приеме определена начална точка, не е възможно да се предскаже какво ще се получи. Това е вярно дори при някои съвсем прости системи, а колкото е по-сложна една среда, толкова по-вероятно е тя да стане хаотична. Винаги се е смятало, че ако нещо е тъй сложно, както човешкото общество, то бързо ще стане хаотично и, поради това, непредсказуемо. Онова, което аз направих, бе да покажа, че при изучаването на това общество е възможно да се избере начална точка и да се направят подходящи допускания, които да потиснат хаоса така, че да стане възможно да се предскаже бъдещето; не, разбира се, с всички подробности, а в едри щрихи… не със сигурност, но с вероятност, която може да бъде изчислена.
Императорът, който слушаше внимателно, рече:
— Не означава ли това, че си демонстрирал как да се предсказва бъдещето?
— Не съвсем. Аз просто показах, че теоретически това е възможно, и толкоз. За да се свърши нещо повече, би трябвало наистина да изберем правилна начална точка, да направим верните допускания и после да открием методи за извършване на изчисленията в рамките на някакво определено време. Нищо в моето математическо построение не ни подсказва как да сторим каквото и да било от изброеното. А и дори да можехме да го сторим, в най-добрия случай бихме получили само вероятности. Това не е като да предсказваш бъдещето… то си е просто едно предположение какво вероятно ще се случи. Всеки успял политик или бизнесмен, всеки просперирал в коя да е професия човек трябва да прави такива преценки достатъчно точно, защото иначе ще се провали.
— Те обаче го правят без математика.
— Така е. Правят го по интуиция.
— Докато с подходящ математически апарат хората ще бъдат в състояние да преценяват вероятностите. Няма да е нужно да си рядък талант, преуспял благодарение на забележителния си интуитивен усет.
— И това е вярно. Само че аз просто демонстрирах, че подобен математически анализ е възможен; не съм доказал, че той има практическа стойност.
— Как може нещо да е възможно, а да не е практично?
— За мен е теоретически възможно да посетя всеки свят от Галактиката и да се здрависам с всеки човек там. Само че ще ми трябва много повече време да го направя, отколкото ми е отредено да живея, а и дори да бях безсмъртен, темпото, с което се раждат нови хора, е по-голямо от онова, с което аз бих могъл да разговарям със старите, така че огромен брой старци ще измират, преди да успея да се добера до тях.
— Нещо подобно се съдържа и в тази твоя математика за бъдещето ли?
Селдън се поколеба, но продължи:
— Може да се окаже, че математическите изчисления ще отнемат прекалено дълго време дори ако човек има компютър с размерите на Вселената, работещ с хиперпространствени скорости. Докато се получи какъвто и да било отговор, ще са минали достатъчно години, така че положението дотолкова ще се е променило, та да направи отговора безсмислен.
— Защо процесът да не може да бъде опростен? — остро запита Клеон.
