— Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор — изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години — и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.
Демерцел си позволи да се поусмихне.
— Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.
— Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.
— Хората, сир, вярват на много неща.
— Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята — времена на мир и преуспяване… Е, туй няма ли да е добре?
— Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?
— Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги „самоосъществяващи се пророчества“. Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.
Демерцел скромно се съгласи.
— Сигурно съм бил аз, сир. — Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. — И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.
— Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология… Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.
— Сир — рече Демерцел — както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия — които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.
— Точно така, Демерцел — кимна ентусиазирано императорът. — Докарай ми тоя Хари Селдън. Казвал си ми, че си пуснал въдиците си до всяка част от бушуващия свят — дори и там, където моите армии не смеят да отидат. Дръпни тогава една от тези въдици и ми докарай математика. Нека го видя.
— Ще бъде сторено, сир — заяви Демерцел, който лично бе осигурил появата на Селдън и сега си отбеляза наум да похвали министъра на науката за добре свършената работа.
2
По него време Хари Селдън не правеше кой знае какво впечатление. Също като император Клеон той беше на тридесет и две, но висок само метър и седемдесет и три сантиметра. Лицето му бе гладко и приветливо, косата — тъмнокестенява, почти черна, а дрехите му носеха непогрешимия отпечатък на провинциализма.
На всеки човек от по-късно време, който го познаваше единствено като легендарен полубог, би се видяло почти светотатство косите му да не са бели, лицето му да не е старо и набраздено, да няма кротка усмивка, излъчваща мъдрост, и да не е седнал в инвалидна количка. Дори и тогава обаче, в доста напреднала възраст, очите му си останаха приветливи. Което е право, право си е.
А сега, на тридесет и две години, те бяха особено приветливи, тъй като току-що бе изнесъл доклада си на Конференцията. Докладът бе предизвикал известен (макар и като че хладен) интерес, но все пак старият Оустъфит бе наклонил глава към Селдън и изрекъл:
— Изобретателно, млади човече. Много изобретателно.
Което, произнесено от Оустъфит, беше задоволително. Много задоволително.
После обаче нещата бяха получили ново, и то съвършено неочаквано развитие и Селдън не бе сигурен дали то би следвало да увеличи приветливостта и да усили задоволството му.
Беше впил поглед във високия, облечен в униформа млад мъж — емблемата с космическия кораб и слънцето стоеше елегантно от лявата страна на туниката му.
— Лейтенант Олбан Уелис — каза офицерът от императорската гвардия и прибра идентификационната си карта. — Сега, господине, ще дойдете ли с мен?
Той, разбира се, беше въоръжен. В коридора отвън имаше още двама гвардейци. Селдън знаеше, че независимо от безупречната му вежливост няма никакъв избор, но нямаше и никакви причини да не потърси повече информация.
— За да се видя с императора ли? — запита.
— За да бъдете отведен в Двореца, господине. Моите задължения се простират дотук.
— Но защо?
— Не ми казаха защо, господине. Имам само точни инструкции, че вие трябва да дойдете с мен — по един или друг начин.
— Излиза сякаш съм арестуван. Не съм направил нищо, за да го предизвикам.
— По-скоро можете да кажете, че излиза сякаш са ви дали почетен ескорт… ако не ме бавите повече.
Селдън не го бави повече. Стисна устни, за да пресече по-нататъшните си въпроси, кимна и тръгна. Дори и да отиваше на среща със самия император, за да получи неговата похвала, не намираше нищо радостно в този факт. Той беше за империята (тоест за това световете на човечеството да бъдат мирни и обединени), но не беше поклонник на императора.
Лейтенантът вървеше напред, другите двамина — отзад. Хари се усмихваше на срещнатите и се изхитряше да изглежда необезпокоен. Щом излязоха от хотела, качиха се на един официален автомобил. (Математикът неволно плъзна длан по тапицерията; никога не бе влизал в толкова натруфена кола.)
Намираха се в един от най-богатите райони на Трантор. Куполът над тях бе достатъчно висок и човек можеше да се закълне — дори човек като него, роден и израснал в провинциален свят — че са на открито. Наистина, не се виждаше нито слънце, нито сенки, ала въздухът бе лек и свеж.
Сетне всичко отмина, куполът се прихлупи над главите им, стените ги притиснаха отстрани и те се понесоха по една затворена алея, обозначена на равни интервали с космическия кораб и слънцето, което очевидно (така си помисли той) я резервираше само за официалните превозни средства.
Една врата се отвори отпреде им и автомобилът профуча през нея. Пролуката веднага изчезна след тях и те отново се озоваха на открито — този път сред същински, действителен простор. Единствената ивица открита земя на Трантор заемаше двеста и петдесет квадратни километра и на нея се издигаше императорският дворец. Селдън мислено отбеляза, че с удоволствие би се възползвал от възможността да поброди по тази открита земя — не заради Двореца, разбира се, а защото там се намираше и имперският университет, и най-интригуващото от всичко — Галактическата библиотека.
Все пак при преминаването от затворения купол над Трантор в откритата ивица гора и паркове той бе попаднал в свят, където облаците затъмняваха небето и мразовитият вятър проникваше под ризата. Натисна клавиша, който затваряше прозореца на автомобила.
Денят навън беше определено неприветлив.
3
Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.
Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?
Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?
А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като
