поредната уловка, за да го извадят от скривалището му. Остана на място, докато минутите бавно се точеха, а нощта продължаваше да се спуска.
И най-подир, когато осъзна, че истинската алтернатива на поемането на риска да излезе на открито е да измръзне до нечувствителност, той пристъпи напред и предпазливо напусна укритието на дърветата.
В края на краищата вече бе неясен сумрак. Сега не можеха да го забележат другояче освен с детектор на топлинно излъчване, но в такъв случай той пък би дочул повторното идване на вертопланера. Току до дърветата поизчака, разчитайки наистина да се скрие в горичката и при най-слабия звук — макар че не можеше да измисли каква полза би имал от това, след като веднъж го разпознаят.
Огледа се. Ех, ако успееше да открие метеоролозите… Те сигурно щяха да разполагат с изкуствено осветление, но изключи ли се тази вероятност, не се сещаше за никакъв друг ориентир.
Все още различаваше околността, ала беше въпрос на четвърт или най-много на половин час да престане да вижда каквото и да било. Без източници на светлина и с това облачно небе над главата му щеше да е тъмно, съвършено тъмно.
Отчаян от перспективата да бъде обгърнат от пълен мрак, Селдън проумя, че ще трябва да намери обратния път към извитата падина колкото е възможно по-бързо и оттам да проследи стъпките си. Като се опаса здраво с ръце, за да се постопли, той се запъти в посоката, където си мислеше, че се намира довелата го тук виеща се долчинка.
Разбира се, не бе изключено от горичката да излизат повече от една такива падини, но му се стори, че смътно различи стръка ягоди, който бе забелязал при идването си, макар сега те да изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени. Не можеше да отлага. Трябваше да вярва, че е на прав път. Закрачи бързо, колкото му държаха краката, като се ориентираше само зрително и според растителността под стъпалата си. По негови сметки сега би трябвало да свие надясно, след това остро наляво и това да го изведе на пътечката към купола на метеоролозите.
Направи левия завой и щом вдигна глава, едва-едва различи кривината на един купол на фона на малко по-светлото небе. Трябваше да е този!
Или просто му се искаше да е тъй?
Ала нямаше никакъв друг избор, освен да предположи, че не е сбъркал. Държейки под око върха, за да може да върви по почти права линия, той се запъти нагоре с максималната бързина, на която бе способен. Колкото повече приближаваше, толкова по-слабо различаваше очертанията на купола на фона на небето, което от своя страна ставаше все по-голямо. Скоро, ако не бе сбъркал, разбира се, щеше да изкачи лекия наклон и щом стъпеше на равен терен, трябваше да е в състояние да погледне от другата страна и да види светлините на метеоролозите.
Вече беше тъмно като в рог и Селдън не различаваше нищо под краката си. Искаше му се да има поне няколко звезди, които да хвърлят мъничко светлина, и се чудеше дали състоянието му отговаря на усещането за слепота. Размахваше ръце пред себе си сякаш бяха антени.
От минута на минута ставаше все по-студено и той току спираше, за да подуха на дланите си или да ги завре под мишниците. Ужасно му се искаше да може да направи същото и с нозете си. Сега, помисли си, ако започне да вали, ще е сняг или, още по-лошо, суграшица.
Напред, напред! Нямаше какво друго да върши.
Най-накрая му се стори, че се движи надолу. Или му се искаше да е тъй, или бе превалил купола.
Спря. Ако беше станало второто, би трябвало да може да види изкуственото осветление на метеорологичната станция. Да види светлинките, носени от самите метеоролози, искрящи или танцуващи като светулки.
Затвори очи, сякаш за да ги остави да свикнат с тъмнината, и после опита отново, но всичко това явно си беше просто едно глупаво усилие. Склопеше ли очи, не ставаше по-тъмно, отколкото когато ги държеше отворени, а щом ги отвореше, не ставаше по-светло…
Може би Леген и другите си бяха отишли — взели своите фенерчета и изключили всички лампи върху апаратурата. А може би Селдън се бе изкачил не по този купол или последвал извиващата пътечка така, че сега гледаше в грешна посока. Или пък бе поел по друга долчинка и се бе отдалечил от горичката в съвсем погрешно направление… Какво да прави?
Ако се взираше в друга посока, имаше шанс светлината да се процежда вляво или вдясно, само че никаква светлина не се процеждаше. Ако бе вървял по грешна извивка, нямаше вече начин да успее да се върне до горичката и да открие „своята“ падина.
Единственият му шанс бе да предположи, че гледа във вярната посока и че метеорологичната станция е разположена повече или по-малко право пред него, само че метеоролозите са си отишли и са го изоставили.
Тогава давай напред! Възможността да успее явно бе малка, но за сметка на това — единствена.
Пресметна, че му бе отнело половин час да се отдалечи от метеорологичната станция до върха на купола, като част от пътя бе изминал заедно с Клауция по-скоро шляейки се, отколкото в бърз ход. Сега във всяващата уплах тъмнина се движеше малко по-бързо от темпото за обикновена разходка.
Продължаваше да крачи напред. Добре щеше да е да знае времето и, разбира се, носеше часовник, но в този мрак…
Селдън спря. Имаше транторски часовник, който показваше стандартното галактическо време (както всички такива уреди), а освен това и местното транторско. Обикновено часовниците се виждаха на тъмно, тъй като фосфоресцираха, за да може човек да си послужи с тях в спокойната тъмнина на някоя затоплена спалня например. Един хеликонски часовник положително би светил; защо да не свети и транторският?
Втренчи се в китката си с мрачно предчувствие и докосна контакта, който трябваше да подаде енергия за осветяване. Часовникът замъждука и откри няколко цифри — 18:47. Значи трябваше вече да е нощ, тъй като сега бе зимният сезон. Колко ли е минало от зимното слънцестоене? Какъв ли е наклонът на транторската ос? Колко дълга е годината? Колко далеч от екватора се намира в този момент? Нямаше никакъв начин да си отговори на който и да е от тези въпроси, но важното беше, че вижда искрица светлина.
Не беше сляп! Мъждукащата светлинка на часовника някак си всели отново надежда в него.
Настроението му се повиши. Щеше да продължи в посоката, в която бе тръгнал. Да върви половин час. Ако не забележеше нищо по пътя си, щеше да върви още пет минути — не повече — точно пет минути. Ако все още не е забелязал нищо, ще спре и ще помисли. Това обаче ще стане след тридесет и пет минути. Дотогава ще се концентрира само върху вървенето и върху желанието си да се почувства позатоплен. (Енергично раздвижи пръстите на краката си. Все още ги усещаше.)
Помъкна се бавно напред и половин час мина. Поспря, после колебливо продължи още пет минути.
Сега трябваше да решава. Наоколо нямаше нищо. Можеше да е в средата на нищото, далеч от какъвто и да било отвор в купола. От друга страна, можеше и да е на три метра вляво или вдясно, а защо не и пред метеорологичната станция. Можеше да е на две ръце разстояние от входа към купола, който обаче сега едва ли ще е отворен.
И какво? Дали имаше някакъв смисъл да вика? Обгръщаше го пълна тишина. Ако сред растителността по куполите имаше птички, зверчета, насекоми, то те не се намираха тук в този сезон, по това време на нощта и точно на това място. Вятърът би ги смразил, както продължаваше да прониква в него самия.
Сигурно е трябвало да вика по целия път. В студения въздух звукът се чува на голямо разстояние. Но щеше ли да има кой да го чуе?
А може би… вътре в купола? Разполагаха ли с уреди, които да улавят звука или движението някъде отгоре? Дали току от вътрешната страна няма часовои?
Това бе смешно. Че нали вече щяха да са доловили стъпките му?
И все пак…
— Помощ! — извика Селдън. — Помощ! Чувате ли ме?
Гласът му бе приглушен, сякаш се чувстваше неловко от собствените си викове. Изглеждаше толкова тъпо да крещи в огромната черна пустота.
След туй обаче почувства, че още по-глупаво е в такова положение да се колебае. В гърдите му се надигаше паника. Отново пое студения въздух и крещя толкова продължително, колкото можеше. Ново вдишване и нов крясък в различна тоналност. Още веднъж…
Всеки път замлъкваше, без да диша, като въртеше глава, макар че нямаше какво да се види. Не
