— Добре де. Все някак си ще се оправим.
Първоначално Селдън виждаше единствено компютри, машинарии, огромни тръби, мигащи лампи и проблясващи екрани.
Общото осветление бе сравнително слабо, при все че отделни секции правеха изключение. Математикът се взря в почти пълната тъмнина и запита:
— Защо не е осветено повече?
— Там, където се налага, е достатъчно светло — отвърна Линдор. Говореше бързо и малко остро. — А иначе осветлението се поддържа слабо по психологически съображения. Мозъкът тълкува голямата яркост като горещина. Щом усилим лампите, започват да валят оплаквания, дори и да сме смъкнали температурата.
— Изглежда, че е добре компютризирано — отбеляза Дорс. — Струва ми се, че всички операции биха могли да се прехвърлят изцяло на компютрите. Този вид околна среда явно е предназначен за изкуствен интелект.
— Абсолютно вярно — каза Линдор — обаче не можем да си позволим никакви издънки. Ако нещо се развали, трябва да имаме хора на място. Един неизправен компютър е в състояние да създаде проблеми на две хиляди километра оттук.
— Същото важи и за човешките грешки, не е ли тъй? — подхвърли Селдън.
— О, да, само че когато имаме и хора, и компютри, грешката на машината може да бъде проследена и поправена по-бързо от хора, и обратно — човешката грешка пък може да бъде по-бързо коригирана от компютри. Нещата се свеждат до това, че нищо сериозно не бива да се случи, освен ако хората и компютрите не сбъркат едновременно. А това става крайно рядко.
— Крайно рядко все пак не е никога, нали? — обади се отново Селдън.
— Почти никога. Компютрите не са като едно време… нито пък хората.
— Винаги ни се струва така — позасмя се математикът.
— Не, не, аз нито ви разправям спомени, нито въздишам за доброто старо време. Говоря за статистика.
При тия думи Селдън си спомни какво му бе казал Чувек за упадъка.
— Виждате ли — сниши глас Линдор — ей оная групичка хора от ниво С-3, дето пият? Никой от тях не си е на мястото.
— Какво пият? — заинтересува се Дорс.
— Специални течности за възстановяване на електролитните загуби. Нещо като плодов сок.
— Е, можете ли да ги упреквате за това? — възмути се историчката. — В тая суха горещина човек трябва да се налива едва ли не непрекъснато.
— А знаете ли колко дълго един опитен С-3 може да си пие питието? И нищо не можеш да му кажеш. Ако им дадем петминутки за пиене и разместим графика така, че да не могат да се съберат заедно, все едно сами да си подготвим бунта.
Наближаваха групата. В нея имаше както мъже, така и жени (Дал се очертаваше като повече или по- малко амфисексуално общество), като и двата пола бяха без ризи. Жените носеха някакви дрехи, които биха могли да се нарекат сутиени, само че много по-функционални. Служеха за повдигане на гърдите, така че да подобряват вентилацията и да ограничават потенето, но иначе неприкриваха нищо.
Дорс подхвърли към Селдън:
— Хари, това е съвсем разумно. Цялата съм потна.
— Че махни го — рече той. — И пръста си няма да мръдна да те спра.
— И аз предположих, че няма да ми попречиш — кимна тя и остави сутиена си на мястото му.
Сбралите се хора — може би дузина на брой — вече бяха съвсем близо.
— Ако някой от тях подхвърли нещо грубо, ще го преживея — прошепна историчката на двамата си спътници.
— Благодаря — отговори Линдор. — Не мога да ви обещая, че няма да го направят… Само че ще се наложи да ви представя. Ако им хрумне, че сте инспектори и както сте заедно с мен, сигурно е, че няма да се държат много дисциплинирано. Смята се, че инспекторите се пъхат тук и там на собствен риск, без някой от управлението да ги контролира.
Той вдигна ръце.
— Хей, топляци, трябва да ви представя двама души. Имаме посетители отвън, от Външните светове. Двама учени. На техните планети енергията е кът и са дошли тук да видят как се оправяме в Дал. Мислят, че могат да научат нещичко.
— Ще научат — как да се потят! — ревна един топляк и групата избухна в груб смях.
— Тя вече здравата се е изпотила — изкрещя една жена. — Както се е навлякла.
Дорс също изкрещя в отговор:
— Ще го смъкна, само че моите не могат да се сравняват с твоите — и смехът стана по- добродушен.
Един млад мъж обаче пристъпи няколко крачки, вперил дълбоко разположените си очи в Селдън. Лицето му бе застинало в лишена от чувство за хумор маска.
— Аз ви познавам — заяви той. — Вие сте математикът.
Втурна се напред и нетърпеливо и сериозно заизучава всяка особеност у хеликонеца. Дорс автоматично пристъпи към Селдън, а Линдор мина пред нея и изкрещя:
— Назад, топляк! Внимавай как се държиш.
Ученият се намеси:
— Чакайте! Нека поговори с мен. Защо се пъхате отпреде ми?
Линдор прошепна:
— Ако някой от тях се доближи, ще откриете, че не миришат на парникови цветя.
— Ще го изтърпя — безцеремонно заяви Селдън. — Какво искаш, младежо?
— Казвам се Амарил. Юго Амарил. Виждал съм ви по холовизията.
— И да си ме виждал, какво от това?
— Не си спомням как се наричахте.
— Не ти и трябва.
— Говорихте за нещо, наречено психоистория.
— Ех, ако знаеш, колко бих искал да не съм говорил…
— Моля?
— Няма значение. Имаш ли да ми кажеш още нещо?
— Искам да поприказвам с вас. Само за малко. Сега.
Селдън погледна към Линдор, който решително поклати глава.
— Докато е на смяна — не.
— Кога започва вашата смяна, господин Амарил? — запита Селдън.
— Шестнайсет нула нула.
— Можете ли да ми се обадите днес в четиринадесет нула нула?
— Разбира се. Къде? Математикът се обърна към Тайсалвър.
— Ще ми позволите ли да се срещна с него във вашия апартамент?
Тайсалвър придоби нещастен вид.
— Не е нужно. Той е просто един топляк.
— Но разпозна лицето ми — възрази Селдън. — Знае нещо за мен. Не може да бъде просто… еди какъв си. Ще го посрещна в моята стая. — И тъй като физиономията на Тайсалвър не омекна, добави: — Моята стая, за която се плаща наем. А и вие ще бъдете на работа, няма да сте в апартамента.
— Не е до мен, гу’син Селдън, а до жена ми, Касилия — тихо обясни Тайсалвър. — Тя няма да се съгласи.
— Ще поговоря с нея — мрачно заяви Селдън. — Мисля, че ще й се наложи.
63
Касилия Тайсалвър се облещи.
