учени, или пък филми, или разпечатки…
— Никога не съм чувал, но в библиотеката…
— Ще проверя. А има ли някакво табу да се приказва за Земята?
— Какво значи табу?
— Строга забрана хората да говорят за нея, както и чужденците да разпитват.
Тайсалвър изглеждаше тъй откровено изумен, че явно нямаше защо да чакат отговора му.
Дорс подхвърли:
— Съществува ли правило или забрана чужденците да ходят в Билиботън?
Тайсалвър отвърна с цялата си откровеност:
— Правило няма, обаче идеята човек да иде там не е добра. Аз не бих отишъл.
— Защо? — попита историчката.
— Щото е опасно. Смъртно опасно! Всички там са въоръжени. Искам да кажа, че Дал и без друго си е въоръжено място, обаче в Билиботън оръжията ги използват. Стойте си в тоя квартал. Той е безопасен.
— Засега — обади се Касилия. — Най-добре ще е въобще да се махнем. В днешно време топляците се навират навсякъде. — Последва нов святкащ поглед, отправен към Селдън.
Той обаче невъзмутимо попита:
— Какво имате предвид като казвате, че Дал е въоръжено място? Нали и тук са в сила строгите имперски разпоредби против носенето на оръжия?
— Тъй е — рече Тайсалвър — и в оня квартал наистина няма шокови палки, взриватели, психични проби… нито нещо подобно. Само че има ножове. — Далянинът явно беше смутен.
— Вие носите ли нож, Тайсалвър? — поинтересува се Дорс.
— Аз? — Сега мъжът направо се ужаси. — Аз съм мирен човек, а този квартал е безопасен!
— У дома имаме няколко — подметна Касилия, като пак задуши въздуха. — Не сме сигурни чак толкоз, че кварталът е безопасен.
— Всички ли носят ножове? — продължи да любопитства Дорс.
— Почти всички, гу’жа Венабили — отвърна Тайсалвър. — Такъв е обичаят. Само че това не значи, че ги използват.
— Твърдите обаче, че в Билиботън го правят — каза Дорс.
— Понякога. Когато се разгорещят, се бият.
— И правителството разрешава? Имам предвид имперското правителство?
— От време на време се опитват да ги прочистят, но ножовете са лесни за криене, а и навикът е прекалено силно нещо. Пък и убитите почти винаги са даляни; не мисля, че имперското правителство се разстройва кой знае колко от това.
— Ами ако убият някой Външен?
— Ако бъде докладвано, имперците може и да се поразвълнуват. Само че на практика винаги се получава тъй, че никой нищо не е видял и не е разбрал. Е, случва се имперците да арестуват хора заради единия принцип, обаче нищо не могат да докажат. Предполагам, решават, че чужденците сами са си били виновни, задето са се озовали там. Така че не отивайте в Билиботън, дори да имате нож.
Селдън раздразнено поклати глава.
— Няма да нося нож. Не зная как да го използвам, поне не достатъчно умело.
— Тогава работата е много проста, гу’син Селдън. Стойте настрани! — Тайсалвър заклати важно глава. — Просто стойте настрани.
— Сигурно и това няма да мога да направя — рече ученият.
Дорс го изгледа ядно и се обърна към домакина:
— Къде човек може да си купи нож? Или вие ще ни дадете някой от своите?
Касилия побърза да се намеси:
— Никой не взима чужд нож. Трябва да си купите собствен.
— Ножове се продават навсякъде — поясни Джайрад Тайсалвър — макар да се твърди, че не бива да е така. Теоретически те са незаконни, нали разбирате? Само че се продават във всеки магазин за съоръжения и уреди. Ако на витрината има перална машина, това вече е сигурен знак.
— А как можем да се доберем до Билиботън? — попита математикът.
— С експреса — Тайсалвър леко се поколеба, като забеляза смръщеното лице на Дорс.
— И след като стигнем до експреса?
— Хващате го в източна посока и следите надписите. Само че ако трябва да идете, гу’син Селдън — далянинът отново се подвоуми, но все пак продължи — не трябва да взимате гу’жа Венабили. Понякога към жените се отнасят… още по-лошо.
— Тя няма да дойде — рече Селдън.
— Опасявам се, че ще дойде — със спокойна решителност отсече историчката.
67
Мустаките на продавача в магазина очевидно бяха също тъй буйни, както в младежките му дни, но вече се бяха попрошарили, макар косата му да си оставаше все още черна. Той се вторачи в Дорс, опипа по навик символите на своята мъжественост и ги придърпа назад.
После заяви:
— Вие не сте далянка.
— Да, но въпреки това искам нож.
— Продажбата на ножове е незаконна.
— Не съм полицайка, нито пък някакъв правителствен агент. Ще отивам в Билиботън.
Продавачът замислено я изгледа.
— Сама?
— С приятеля си. — Тя посочи с палец през рамо към Селдън, който покорно чакаше отвън.
— За него ли го купувате? — Сега мъжът се вгледа в учения. Не му трябваше много време, за да прецени. — Той също е чужденец. Нека влезе и си купи сам.
— Той също не е правителствен агент. А аз купувам нож за себе си.
Продавачът поклати глава.
— Чужденците са си шашави. Е, щом искате да си похарчите парите, ще ви ги взема! — Той бръкна под тезгяха, измъкна едно чуканче, изви го с леко и опитно движение и от него изскочи острие.
— Това ли е най-доброто, което имате?
— Най-добрият женски нож.
— Покажете ми мъжки.
— Не ви трябва прекалено тежък. Знаете ли как да използвате тия неща?
— Ще се науча; и не ме е грижа колко са тежки. Покажете ми мъжки нож.
Продавачът се ухили.
— Е, понеже искате да видите… — Бръкна по-дълбоко под тезгяха и измъкна далеч по-дебел чукан. Едно завъртане и се появи нещо като касапски сатър.
Той й го подаде с дръжката напред, като не преставаше да се подхилва.
— Покажете ми как правите туй усукване — настоя Дорс.
Той й демонстрира с втори нож, като бавно го изви в едната посока, за да се покаже острието, а сетне и в другата, за да го скрие.
— Усуквате и стискате — обясни.
— Направете го пак, господине.
Продавачът се подчини.
— Добре, затворете го и ми го подхвърлете.
Той й го подхвърли — бавно и с висока дъга. Жената хвана ножа, върна му го и рече:
— По-бързо.
Продавачът вдигна вежди, а сетне без предупреждение хвърли чуканчето към лявата й страна. Дорс го улови и направи светкавично необходимите движения тъй, че острието се стрелна навън… и изчезна.
