всичко по-привлекателно за важните посетители, спря на място.
— Какво искате да знаете за Земята?
— Ами, като начало — какво представлява.
Старицата се обърна и сякаш се загледа в далечината. Когато заговори, гласът й беше нисък и уверен.
— Един свят, една много стара планета… Тя е забравена и изгубена.
— Това не е част от историята — обади се Дорс. — Туй и ние го знаем.
— Тя идва отпреди историята, чедо — важно наблегна майка Рита. — Земята е съществувала в зората на Галактиката, че и преди зората. Била е единственият свят. Няма друг с човечество. — И убедено закима.
— Знаеш ли някое друго име за нея — Аврора например? — попита математикът.
Лицето на майка Рита се смръщи.
— Къде си чул това?
— По време на своите странствания. Веднъж ми разправяха за един стар, забравен свят, наречен Аврора, на който хората живеели в първобитен мир.
— Това е лъжа. — И тя избърса уста, сякаш за да премахне вкуса на току-що изреченото. — Туй име, дето го каза, не трябва никога да се споменава освен като обиталище на Злото. То е било началото му. Земята била сама, докато не дошло Злото заедно със своите сестрински светове. Злото едва не я унищожило, но тя го нападнала и разбила с помощта на герои.
— Сигурна ли си, че Земята е била преди това Зло?
— Много преди него! Земята е била сама в Галактиката хиляди години… милиони години.
— Милиони? Човечеството е съществувало на нея милиони години, без на никой друг свят да има хора?
— Вярно е. Вярно е! Вярно.
— Но откъде знаеш всичко туй? Има ли го в компютърна програма? Или на разпечатка? Покажи ми нещо, което да мога да прочета.
Старата жена завъртя отрицаващо глава.
— Слушала съм старите истории от свойта майка, която ги е слушала от своята и така все по-назад и по-назад. Аз нямам деца, затова разказвам чутото на другите, обаче един ден това може да се прекъсне. Днешното време е невярно.
— Не съвсем, майко — възрази Дорс. — Има хора, които размишляват над праисторическите епохи и изучават някои от разказите за изгубени светове.
Майка Рита махна с ръка, сякаш забърса думите й.
— Те ги наблюдават със студени очи. По ученому. Опитват се да ги нанижат на техните си идеи. Бих могла да ви разкажа историята за една година от живота на великия герой Бей-лий, но вие няма да имате време да слушате, а и аз съм позагубила силата си…
— Чувала ли си някога за роботи? — внезапно попита Селдън.
Старата жена потрепери и гласът й се извиси почти до писък.
— Защо питаш все за такива неща? Това са били изкуствени човеци, сами по себе си зли и дело на зли светове. Унищожили ги и никой вече не трябва да споменава за тях.
— Но не е ли имало един специален робот, когото злите светове са ненавиждали?
Майка Рита бързо изкуцука до него и надникна в очите му. Усети топлия й дъх върху лицето си.
— Да не си дошъл да ми се присмиваш? Знаеш и пак питаш! Защо?
— Защото искам да се уверя, че зная.
— Имало е един изкуствен човек, дето помогнал на Земята. Казвал се Дей-ний, приятел на Бей-лий. Той никога не умрял и сега живее някъде и чака времето да се завърне. Не е известно кога ще настъпи това време, но някой ден той ще дойде и ще възстанови великата старина, отстранявайки всичката жестокост, несправедливост и беднотия. Такова е обещанието — след като каза това, тя притвори очи и се усмихна, сякаш си припомняше нещо…
Селдън изчака мълчаливо няколко минути, после въздъхна и рече:
— Благодаря ти, майко Рита. Много ми помогна. Каква е платата ти?
— Толкова е приятно да се срещнеш с Външни! — възкликна старицата. — Десет кредита. Може ли да ви предложа нещо освежително?
— Не, благодаря — бързо отвърна Селдън. — Моля те, приеми двадесет. Само ни кажи как да отидем до експреса оттук. И, майко Рита, ако можеш да уредиш да получим някои от твоите истории за Земята на компютърен диск, ще ти платя добре.
— Ох, трябват ми толкова много сили… Колко добре ще е?
— Зависи колко дълга е историята и как е разказана. Бих могъл да заплатя хиляда кредита.
Майка Рита облиза устни.
— Хиляда кредита? А как ще те открия, когато я разкажа?
— Ще ти дам компютърния кодов номер, на който можеш да ме намериш.
Тръгнаха, като с облекчение поеха относително чистия лъх на коридора навън. Бързо закрачиха в посоката, в която ги бе упътила старата жена.
70
— Хари, интервюто не беше особено дълго — отбеляза Дорс.
— Знам. Обстановката ми се видя ужасно неприятна и имам чувството, че не научих достатъчно. Удивително е колко преувеличават тия народни приказки.
— Какво имаш предвид под „преувеличават“?
— Микогенците населват своята Аврора с хора, които живеят с векове, а даляните — своята Земя с човечество, което е живяло милиони години. И едните, и другите говорят за робот, който пък живее вечно. Все пак това кара човек да се позамисли.
— След като става дума за милиони години, значи има място за… Чакай! Къде отиваме?
— Майка Рита каза да вървим в тази посока, докато стигнем зоната за отдих, сетне при знака „Булевард“ да тръгнем наляво и да продължим все по знаците. Минахме ли някаква зона за отдих на идване?
— Може би се движим по друг маршрут. Не си спомням такава зона, но пък и не следих пътя. Държах под око хората, край които минавахме и…
Гласът й замря. Коридорът пред тях се разширяваше и от двете страни.
Селдън си спомни. Бяха минали оттук. Ей там, край двете стени на коридора, на самия под се въргаляха чифт пълни с мишки матраци.
Само дето нямаше никаква нужда на влизане Дорс да наблюдава минувачите. Минувачи просто нямаше. Затова пък пред себе си, в зоната за отдих, видяха група доста едри за даляни мъже с щръкнали мустаци и голи мускулести ръце, които лъщяха на жълтеникавото вътрешно осветление.
Ясно бе, че чакаха Външните. Почти автоматично двамата се заковаха на място. За миг-два живата картина се задържа неподвижна. После Селдън бързо погледна назад. Бяха се появили още няколко души.
— Пипнаха ни — процеди той през зъби. — Не трябваше да ти позволявам да дойдеш, Дорс.
— Напротив. Точно затова съм тук… само че дали си струваше да се срещнеш с майка Рита?
— Ако се измъкнем, значи си е струвало.
Бавно тръгна напред и с твърд глас каза:
— Може ли да минем?
Един от мъжете пристъпи на свой ред. И той като Селдън беше метър и седемдесет и пет, но с по- широки рамене и далеч по-мускулест. Все пак е малко шишкав в кръста, отчете ученият.
— Аз съм Марон15 — рече онзи със самодоволно подчертаване на думата, сякаш името му трябваше да означава нещо, — и съм дошъл да ви кажа, че в нашия район не обичаме Външни. Искаш да влезеш — добре, само че ако искаш да излезеш, ще трябва да платиш.
— Хубаво. Колко?
— Всичко, което имаш. Вие, богатите Външни, нали сте с кредитни плочки? Просто ми ги дайте.
