— А други уважавани хора — добави математикът — създават тези уважавани хора тук. Взаимната неприязън е също тъй част от човечеството…
— Значи тогава ще ти се наложи да се занимаваш и с нея в твоята психоистория, нали?
— Съвсем сигурно — ако изобщо някога има нещо мое, което да се занимава с каквото и да било. Аха, ето че въпросният гаврош идва. И той естествено е Рейч, което никак не ме изненадва.
72
Рейч влезе, като се озърташе. Явно бе, че е уплашен. Показалецът на дясната му ръка често-често се пресягаше към горната му устна, сякаш се чудеше кога ще започне да усеща първите наболи там косъмчета.
Момчето се обърна към очевидно вбесената госпожа Тайсалвър и неумело се поклони.
— Благодаря, гу’жа Тайсалвър. Чудно сте се уредили.
Сетне, когато вратата се трясна зад гърба му, огледа обстановката с маниер на познавач:
— Хубаво местенце, авери.
— Радвам се, че ти харесва — важно отговори Селдън.
— Откъде разбра, че сме тук?
— Проследих ви. Как иначе? — и се обърна към Дорс: — Хей, ама ти, ти не се биеш кат’ дама.
— Колко дами си виждал да се бият? — весело го запита тя.
Рейч потърка нос.
— Никога ни една. Те не носят ножове, освен ако са малки, та да плашат децата с тях. Мен обаче не са ме уплашвали.
— Сигурна съм, че не са. Какво правиш, за да накараш жените да си извадят ножовете?
— Нищо. Само малко се майтапиш. Викаш им: „Ей, маце, мога ли…“
Поразмисли секунда и махна с ръка:
— Няма значение.
— Е, не изпробвай тоя номер на мен — едва сдържайки смеха си, рече Дорс.
— Майтапиш ли се? След онуй, дет’ го стори на Марон? Лейди, къде се научи да се биеш така?
— На моя собствен свят.
— Мож’ ли ме научи?
— За това ли дойде да ме видиш?
— Не. Дойдох да ти предам нещо кат’ съобщение.
— От някого, който иска да се бие с мен?
— Никой не ще да се бие с теб. Виж к’во, ти сега си с репутация. Всички те знаят. Само мини някъде из стария Билиботън и аверите ще се разстъпят да ти направят път, и ще ти се хилят лигаво, и ще внимават да не ти се стори, че те гледат накриво. Ти си го заслужи, лейди. Той затуй иска да ви види двамата.
— Кой точно иска да ни види, Рейч? — попита Селдън.
— Един образ. Викат му Даван.
— И какъв е?
— Просто един образ. Живее в Билиботън, не носи никакъв нож…
— И е останал жив?
— Той много чете и помага на аверите, кат’ имат неприятности с важните клечки. Затуй го оставят на мира. Не му трябва нож.
— Тогава защо не дойде сам? — запита Дорс. — Защо е изпратил теб?
— Не обича мястото. Казва, че му призлява от него. Вика, че всички тук лижат на правителството… — момчето се прекъсна, изгледа с подозрение двамата Външни и заключи: — Е тъй де, няма да дойде тук. Рече, че мен ще ме пуснат само щот’ съм хлапе — и се захили. — А те за малко да ме не пуснат, нал’ тъй? Имам наум оная лейди, дет’ изглежда сякаш все души нещо.
Изведнъж Рейч млъкна сконфузено и сведе поглед към дрехите си.
— Там, отдет’ ида, си е доста трудничко да се измиеш…
— Всичко е наред — усмихна се Дорс. — Щом той не иска да дойде тук, къде ще се срещнем? В края на краищата — ако нямаш нищо против — не ни се ще пак да ходим в Билиботън.
— Нал’ ви рекох — възмути се пратеникът. — Кълна се, че можете да се развявате свободно! Пък и там, дет’ живее той, никой няма да ви закачи.
— Къде е това? — поинтересува се Селдън.
— Ще ви заведа. Не е далеч.
— И защо иска да ни види? — подпита историчката.
— Не знам. Само дет’ ми рече нещо такова — от усилие да си припомни Рейч чак полупритвори очи — „Кажи им, че искам да видя мъжа, който е говорил с един далянски топляк като с човек, и жената, която е победила Марон на ножове, но не го е убила, когат’ е можела да го стори.“ Мисля, че съм го наизустил правилно.
Математикът се усмихна.
— И аз така мисля. Той сега готов ли е да се срещне с нас?
— Чака.
— Тогава ще дойдем. — И погледна към Дорс със сянка от съмнение в очите.
— Добре — каза тя. — С удоволствие. Може би няма да е клопка. Надеждата в цъфтеж е вечен…
73
Когато излязоха, в светлината се бе появил приятен вечерен оттенък — съвсем бледовиолетов, а краищата на симулираните облаци, които се носеха над главите им, бяха порозовели. Дал можеше и да се оплаква от отношението на имперските управници, но поне с времето, което компютрите измисляха за сектора, всичко беше както трябва.
— Изглежда сме знаменитости — тихо рече Дорс. — Няма как да не го забележим.
Седдън сведе очи от предполагаемото небе и незабавно видя доста внушителна тълпа, насъбрала се край блока, в който живееха Тайсалвърови.
Никой от скупчилите се не сваляше очи от тях. Щом стана ясно, че двамата Външни са разбрали, че са обект на внимание, сред хората премина приглушен шепот, който като че ли бе на границата да се разрази в аплодисменти. Дорс подхвърли:
— Сега ми е ясно защо госпожа Тайсалвър се дразни от това. Трябваше да й вляза в положението.
В по-голямата си част чакащите бяха бедно облечени и не бе трудно да се предположи, че мнозина са от Билиботън.
Селдън импулсивно се усмихна и повдигна ръка в приветствен жест, който бе посрещнат с възторжени викове. Нечий глас, скрит в безопасната анонимност на тълпата, помоли:
— Може ли дамата да ни покаже някои номера с ножовете?
— Не, вадя ги само когато съм ядосана — отвърна Дорс и моментално избухна одобрителен смях.
Един човек пристъпи напред. Явно не беше от Билиботън и не приличаше на далянин. Мустаците му бяха прекалено малки, пък и цветът им бе кестеняв, а не черен.
— Марло Танто от „Транторски холовизионни новини“ — представи се той. — Ей сега ще ви фокусираме за вечерната емисия…
— Не — отсече Дорс. — Никакви интервюта.
Новинарят не помръдна.
— Разбрах, че сте се били със страшно много мъже в Билиботън — той широко се усмихна. — И сте победили. Това си е истинска новина.
— Не — повтори Дорс. — Срещнахме неколцина мъже в този квартал, поприказвахме си с тях и си тръгнахме. Това изчерпва всичко.
— Как се казвате? Не говорите като транторианка.
— Нямам име.
— А вашият приятел?
